— Господарю мой! — извика Нигрин. — Търсим те из целия Рим! Слава богу, че си идваш!
Зъбите на робите светеха радостно: най-после, най-после ще могат да заспят!
Луций влезе в атриума. Пред олтара на ларите стоеше разплакала майка му, баща му — блед и мрачен, се бе опрял на колоната. И двамата — вкаменени от страх. Майката извика радостно.
Но Луций изтича към баща си:
— Имам за теб голяма новина, татко! — И преди още Сервий да е проговорил, той задъхано изрече: — Императорът е решил сирийският легион да не отива на север! Остава в Рим! Това означава, че и аз ще остана в Рим!
Матрона Лепида прегърна сина си. Но бащата стоеше неподвижен, мрачен. И макар да бе щастлив, че синът му си е у дома, проговори с леден и строг глас:
— Защо не дойде?
Луций бълваше слова:
— Макрон ме покани на вечеря у тях. Три пъти ставах, но той не ми разреши да си тръгна. Можех ли да си тръгна? Би ли могъл ти, татко, ако беше на мое място?
Сервий трябваше да се съгласи с това. Дори и той не би могъл да си отиде при такива обстоятелства.
— За какво говорихте? Отново ли ти обещаваше, че ще станеш легат? — попита той иронично.
— Нищо не ми обещаваше. На теб не ти ли е драго, че оставам в Рим заедно с легиона? — И Луций добави многозначително: — Това ще е от полза за нашето дело.
Бащата впи изпитателен поглед в очите на сина си. Луций се обърна към майка си:
— Създадох ти грижи, майко. Прости ми.
Отидоха да спят.
Щастлива, Лепида заспа първа. След малко и Луций заспа. Само сенаторът не можеше да заспи. Терзаеха го противоречиви мисли. Той стана, уви се в наметалото си от дебела вълна и отново отиде в атриума.
Тук бе тъмно, само двете вечни кандила мъждукаха пред олтара на домашните божества. Слабата светлина огряваше и родовите маски. Трепкащите пламъчета превръщаха неподвижните восъчни лица в живи, неспокойни.
Капителите на коринтските колони чезнеха в мрака и се създаваше впечатление, че подпират самия небосвод. През комплувиума нахлуваше мрак и студ, който изтласкваше топлия въздух, лъхащ непрестанно от отоплителните отвори.
Сервий се поклони на ларите, уви се още по-плътно в наметалото и седна в креслото пред олтара, за да вижда лицата на предците. Те излъчваха сила, която даваше живот стотици години на рода им, на самия него. Те бяха ручеят на чистотата, кладенецът на мъдростта, те бяха непрестанно бликащият извор на родовата чест.
Сенаторът знаеше до последна подробност лицата им, знаеше всяка тяхна черта, всяка бръчка около невиждащите очи. Винаги, когато бе развълнуван, те му вдъхваха спокойствие. Днес му бяха по-нужни от всякога. Взираше се във восъчните лица и се стараеше да се съсредоточи.
Беше тихо. Над комплувиума звездите вече гаснеха, тъмнината редееше. От градината се обадиха птичи гласове, от стопанския двор — пресипналото пеене на петлите. Тишината все повече и повече отстъпваше пред всевъзможните звуци, които в тези предутринни мигове бяха пронизително остри. Свирки будеха робите в обиталищата им. Разнесоха се командите на надзирателите. Слугите се пробуждаха, дворецът спеше. По каменната настилка на двора затрополяха коли… тръгват за провизии… чуваше се цвилене на коне и ридаещ рев на магарета.
Сервий разпознаваше гласовете. Домоуправителят, Нигрин, надзирателят на робите. После се появи скриптящ звук — нагоре-надолу, нагоре-надолу. Все един и същ, непрестанен, по-силен от всички други звуци, скърцаше и скриптеше, нагоре-надолу… Сервий се досети: робите вадят вода от кладенеца. Защо толкова дълго? Защо толкова много? Досега не бе забелязал това. После разбра: за дома, за кухнята, за конюшните, за обора.
И всички тези звуци се сляха в едно: домът се пробуждаше. Неговият дом. Домът, наследен от дедите. Домът, в който винаги е царяла справедливостта и честта. Този дом ще наследи от него Луций. Но ще наследи ли заедно с дома и честта на предците, ще стане ли един ден сенатор, консул на бъдещата република, ще бъде ли прям, горд, честен като дедите си?
Ще бъде ли такъв?
Златният венец, голямата награда на Луций, лежеше пред олтара на домашните божества, светлината играеше по блестящите лаврови листа. Сенаторът взе венеца в ръце и опита тежестта му: „Много тежи златото. Императорът и Макрон примамват моя син на своя страна. Награждават го, обещават му, купуват го.“
Гневно се размърда. Нима един Курион може да бъде купен, дори с всичките постове и богатства на света? Той погледна лицето на патрона на рода, родовата слава и гордост: Марк Порций Катон Утически — прадядото на Сервий, който след загиването на републиката се прободе с меча си в знак на любов към свободното отечество. Широко лице, подчертани скули и челюсти, високо чело, стиснати устни — лице, което няма да измени.