Хората в плебейски туники, заели горните седалки, бяха целите в напрежение. Дали едилът ще вземе златото? Законът е строг. О, богове, колко си глупав, ще видиш, че ще вземе! Обзалагаха се: ще вземе ли — няма ли да вземе!
Удар по меден диск. Четирима чираци месят тестото в нощвите с големи бъркачки. Под ритъма на китари те обикалят нощвите като коне около воденичен камък, въртят бъркачките в такт с китарите и пеят:
Влиза Лукрин, собственикът на фурната, с камшик в ръка. Още преди да ги удари, чираците увеличават двойно темпото на работа. И забързано пеят:
Лукрин ходи край тях като укротител на тигри, бълва ругатни, плющи с камшика. Те вече месят тестото с ръце, вече хвърлят с лопатата четвъртитите хлебчета в пещта — хоп едно, хоп второ — все по-бързо и по-бързо! Публиката се смее на тяхната бързина. Един мъничък чирак изостана от темпото. Той прилича повече на момиче, отколкото на момче. И веднага получи камшик по дупето. Смехът се усили. Хлебчетата летят като листа, духнати от вятъра, пот се лее от момчетата, китарите свирят все по-бързо, барабаните ехтят, камшикът им приглася. Хлебчетата се редят на тезгяха — препечени, привлекателни.
— Това е добре — сдържано се усмихва преторът. — Пантомима за печене на хляба още не сме виждали.
— Но какво ще стане по-нататък? — скептично подметка префектът на града.
Вигилите, насядали в краката на сенаторите, чоплеха носове. Майтап и нищо повече! Няма да имат работа…
— Замесете тесто за нов хляб!
Моментално в нощвите се появи ново тесто.
— Днес плащам, чираци мои — вика Лукрин. — Добре си помислете: дали ще получите хляб или по три сестерции… но с удръжка за дванайсетпроцентов налог.
— Искаме пари, даже с налог! — извикаха едновременно четири гласа.
— Тъпаци! Хлябът е по-изгоден за вас! Още малко си помислете — каза Лукрин и излезе.
Чираците бързо се съветват.
— Този хляб не може да се яде!
— А като ни удържат налога — нищо няма да ни остане! Какво ще правим тогава?
— Казвайте какво да изберем?
— Пари, па ако ще и с налог!
— Искаме пари! — викнаха те към влизащия Лукрин.
— Тогава утре, щом сте толкова твърдоглави!
— Така не може, господарю! Какво ще ядем?
— Ами ето: хляб!
— Не! Не! Не! Не!
Във фурната влиза едилът, който трябва да проверява качеството, теглото и цената на хляба. Камшикът изсвистя, чираците се спотаиха. Великият хлебар дълбоко се покланя. Едилът претегля на дланите си хляба, размисля, оглежда.
— Аз бдя — заявява той.
— Аз пърдя — обади се отнякъде дързък глас.
Смях. Едилът се оглежда да види откъде иде гласът и пристъпва към нощвите. Навежда се, загребва тесто, помирисва го и отскача, хващайки се за носа:
— Какво е това? Какъв е този смрад? — строго пита едилът.
— Недоразумение, мой господарю. Много ми е неприятно. Нещо имаше в това брашно, и аз не знам какво.
— Чакай, още веднъж ще видя.
— Не! По-добре, не! Та това брашно го купих от благороден господар… — Той шепне името му. И двамата удрят пети и застават мирно.
— Ще си изгубиш клиентелата, помни от мен!
— О, не! Аз единствен давам на кредит — и настрана: — Печалбата ми е в кърпа вързана!
— И все пак — това не може да се продава. Аз съм отговорен пред началството, нали знаеш? Как ще се измъкнеш от това положение?
— Не се бойте, господарю, щом X е зад гърба ни! — Подава му торбичка. — Приятно звънти, нали? Да те зарадвам ли?
Едилът възмутено я отблъсква с ръка. Едната отказва, но другата взима торбичката и я мушка под тогата.
Публиката надава оглушителен рев. Тези, които се бяха обзалагали, крещяха един на друг: „Видя ли? Аз печеля! Дай парата!“ А другите: „Крадци! Всички до един са крадци!“
Префектът се нахвърля върху претора:
— Какво е това? Високопоставено лице взема подкуп! Да се прекрати! Да се пребият! Да се затворят!
Преторът се усмихна:
— Тихо. Едилът наистина се занимава с такива неща. Освен това тук няма нищо против императора. Няма нищо противодържавно…
Докато те се убеждаваха един друг, представлението продължаваше.