В хлебарницата влезе купувач. Дрехите му от горе до долу — в пъстроцветни кръпки. Походката — плаха, движенията — боязливи, гласът — учтив. Олицетворение на кротостта, макар и да бе снажен на ръст мъж.
— Фабий! Фабий.
Аплодисменти.
— Искам хляб, многоуважаеми господарю. Но много ви моля — добре изпечен…
— Вземи!
Той взема хляба, без да го помирише, без да го огледа. Будала!
— Моля те, на кредит…
— Добре. Нали те познавам…
Този си отива. Идват други купувачи. По-умни.
— Твърд е. Като камък!
Едилът се застъпва за хлебаря:
— Какво разбираш ти, гражданино! От твърдия хляб зъбите стават по-здрави.
Купувачът си отива. На негово място се появява друг:
— Не е добре изпечен, влачи се като конци…
Едилът се смее:
— Този е побъркан! Разбирам да се оплаква, ако е твърд, ама от мекия?… Поне няма да си трошиш зъбите!
Следващият:
— Лекичък ми се вижда. По-лек, отколкото трябва да бъде…
Едилът маха с ръце.
— Всички сте побъркани! Недопечен. Препечен. Мек. Твърд. Лек. Тежък… Бръщолевини! Хлябът е хубав и толкова! — Изгонва всички.
Хлебарят потрива ръце. Едилът си отива, влизат членовете на колегията на хлебарите. Сега са по-добре облечени, отколкото в началото на представлението. Целите в бяло, сякаш в тоги, вместо хлебарски шапчици на главите — прически като на благородници.
Хората изтръпнаха. О, богове, та това не са хлебари. Това са сенатори!
— Сенатори!
Префектът избухна:
— Не ти ли казвах аз? Това е алегория. Безобразие! Да се прекрати!
А представлението продължаваше с бясна бързина.
Преторът се намръщи, двоумеше се.
— Взе ли подкупа? Взе ли?
— Взе!
Хлебарите се разсмяха:
— Хайде сега! Печи! Продавай! Граби! Живей! Да живееш — значи да имаш! Да имаш — значи да живееш! Бъди благословена, печалбо, все едно откъде идваш!
Хлебарите напускаха сцената под ритъма на марш, изпълняван от всички инструменти, публиката ревеше, всичко разбираше, започнаха да разбират и вигилите. Гръм да ги удари, тези комедианти, не е само майтап, ще има и бой, дяволите да ги вземат!
Засегнати и обидени, сенаторите напускаха театъра. Преторът, вече обезпокоен, се оглеждаше по своята кохорта. Префектът гневно удряше юмрук по ръба на ложата.
Само няколко души седяха спокойно. Принцеса Друзила се смееше като дете и повтаряше: „Хайде сега! Печи, продавай, граби…“ Валерия също остана на мястото си, Луций я следеше отдалече, не си отиваше.
Сенатор Сенека леко се усмихваше. Гледай го ти този Фабий! Кой можеше да си помисли за него — изпълнителя на най-простите роли в трагедиите на Сенека, — че ще започне да пише пиеси!? В неговия мим има нещо от живота. В сравнение с този мим трагедиите на Сенека са умозрителни, само символи. Но пиесата е малко евтина, разсъждаваше философът. Подхожда за тълпите, но не е за образованите хора. Въпреки това Фабий е юнак! Има чувство за хумор и е смел. Сенека дори му завиждаше — той самият не бе способен на такова нещо. Ами шегата с Авиола?! Сенека бе уверен, че Фабий има пръст в тази работа, макар и да го пуснаха след разпита, защото имаше сигурно алиби. Философът бе любопитен как ще свърши пиесата. Смелият намек по адрес на сенаторите го беше поуплашил. Видя и погледа, който преторът хвърли към кохортата… Но Сенека знаеше своето влияние. Той изправи гръб в креслото си и когато преторът въпросително го погледна — демонстративно запляска.
Преторът мълчаливо обърна внимание на разгневения и нетърпелив префект: да погледне към философа.
— Сенека се забавлява…
На сцената изтича жена. Тя влачеше след себе си с една ръка купувача — Фабий, с другата — едила. Това не й струваше никакви усилия. Беше яка като товарен кон — грамада от месища. Подир нея вървяха измамените купувачи. Волумния изтръгна от ръцете на съпруга си — Фабий — хляба.
— И това ми било хляб! Къде е хлебарят?
Глас от най-горните редове:
— Натъпкай му го в гърлото, да се задави! Да види какво ядем ние!
— Къде е хлебарят? — крещи Волумния.
Хлебарят се е скрил зад нощвите. И с тънък глас се обажда оттам:
— Едилът одобри хляба!
Жената се обръща към едила:
— Това е гюбре, началнико! Помириши го! Яж! Яж де! — мушка му тя хляба в устата. — Яж! Плюскай!
Едилът отчаяно се съпротивлява, бори се с Волумния, вика и заплашва:
— Ще те арестувам, нахалнице! Ще те хвърля в затвора да изгниеш там!
— Ти ли? Стърчиопашко, бъзльо, посерко! Ако ми паднеш в кревата — мокро петно ще остане от тебе! — И вика, вдигайки хляба: — Това е боклук! Конска фъшкия! Пле-сен!
— Плесен! — повтарят гневно другите купувачи.
Едилът се опитва да се защити: