Валерия се радваше: с всеки миг Луций й се покоряваше все повече и повече! Тя го милваше, докосвайки глезено с върха на пръстите си лицето му, обсипваше го с пърхави целувки, докато най-сетне впи страстно устни в неговите.
О, олимпийски богове! Ако можеха очите на вашите статуи, наредени край стените на триклиниума, да прогледнат — би кипнала кръв и във вашите мраморни тела!
Копнежът по мъж, когото истински обича, доведе Валерия до екстаз. Тя изведнъж смъкна хитона от себе си и в здрача на полуугасените светилници тялото й грейна като бисер — стройно, предизвикателно-красиво, зовящо. Обезумяла от желанието си, тя несъзнателно направи непристойното движение, с което хетерите приканват мъжа в леглото. Луций светкавично разбра. Това движение му бе познато от азиатските лупанари. Засмя се и се устреми към нея.
Валерия изведнъж осъзна какво е направила.
— Защо се смееш? — Споменът за миналото стисна гърлото й.
Луций я целуваше по раменете, по шията. И задъхано говореше между целувките:
— Нищо, нищо, моя божествена!… Този жест… съм го виждал в Ориента… Желая те… не ме измъчвай повече…
Тя се остави да я отнесе на леглото — пребледняла под ружа, с ледени тръпки, пронизващи тялото й. Отдаваше му се отчаяна, разтърсвана от страх. Отдаваше му се отново и отново без възторга на любовта, с която бе препълнено сърцето й.
Лежаха върху постелята голи. Луций — по гръб, със затворени очи, Валерия — на една страна, тревожно загледана в лицето му. Какво ли вижда под спуснатите си клепачи? Кой ли лупанар, коя ли хетера му припомних с това движение?
Това е краят. Ще отвори очи, ще зърне лицето ми и в него ще види другата. Всички са едни и същи, хетера като хетера… Ще стане, ще каже нещо ужасно и ще си отиде…
Луций, уморен от насладата, известно време не мислеше за нищо. Той бе истински син на императорския Рим: малко страст, малко разум, чувство — почти никога. Когато се съвзе от опиянението на страстта, той не отвори веднага очи. Усещаше погледа на Валерия и му се искаше още малко да остане сам. Отново го навести мисълта за баща му. Какво би казал, ако видеше сина си в леглото на дъщерята на смъртния си враг? Предател, би казал. Но защо такава строга присъда? Аз питам своя разум… Знам какво върша. Знам какво искам, татко. Искам да живея посвоему. Чувам, да, добре те чувам, татко: „Отечеството! Свободата! Републиката!“ Да. Но преди всичко искам да живея! Преди всичко — приключението. Приключението, което ще ме изведе към блестяща кариера. И когато стана улегнал гражданин, когато се оженя… Торквата? Да, на нея измених. Да. Но кой, кой не би изменил на мое място? Заради такава красота! Заради такава любов! Заради такива ласки!
Отвори очи. Навън се съмваше. Зърна над себе си тревожното, бледо лице на Валерия. Протегна ръце към нея:
— Заради теб ще изменя на целия свят! — произнесе страстно.
Тя не го разбра, но бе щастлива. Не, не, той нищо не подозира. Нищо. Обсипа лицето му с целувки и от устата й се изливаха слова на нежност и любов. Бурни, несвързани.
— … ще ти бъда робиня, ако поискаш… — шепнеше страстно. Но мислеше друго. Страстният й копнеж Луций да бъде неин бе свиреп, господарски.
— … когато стана твоя жена, мой мили, ах, тогава…
Той се сепна. Такова нещо никога не бе и помислял. Като своя жена, матрона на дома и майка на своите деца — виждаше само Торквата. Валерия възприемаше само като очарователна любовница, с която никога не би изпитал еднообразието и скуката на съпружеската връзка. Защо трябва да променя морала и традицията, установени от родителите? Луций разсъждаваше: „Ако поддържам Макрон, императора, то влиянието на Валерия ще ми помогне да заема високо положение, благодарение на което ще закрилям и баща си. А когато стъпя здраво на крака, вече няма да има нищо невъзможно за мен… Ами ако заговорът успее? Тогава баща му ще обяви, че Валерия е била оръдие в ръцете на заговорниците в дома на Макрон. Републиката ще помете и Макрон, и Валерия… Но защо да мисля сега за това? Кой знае какво може да стане дотогава?! Стига грижи! Аз съм роден под щастлива звезда. Тази звезда ми даде прекрасна любовница, ще ми даде всичко, за което мечтая!“
Той целуна ръцете на Валерия.
Стана, облече се. Тя впи устни в неговите:
— Мой ли си?
— Твой! Само твой!
Вълнението я унасяше. Всичко в нея кипеше. И когато се разделяха, тя не успя да премълчи мисълта, която непрестанно я преследваше. И каза настойчиво:
— Още днес ще пишеш на Авиола, че разваляш годежа с неговата дъщеря! Искам да бъдеш само мой!