Робът се приближи и съобщи третия час след пеенето на петлите. Скоро ще има посещение. Бе поканил Сенека. Но не заради себе си. За да зарадва Нерва. Той неотдавна го бе помолил за това…
Нареди да му дадат вълнено наметало, шалът от бисос и бастуна. Не прие да го съпровожда стражата.
Пое по кипарисовата алея към близката вила, където живееше Нерва. Когато преди единадесет години реши да се пресели от Рим на Капри, освен астролога Тразил и лекарят Харикъл с него тръгнаха неколцина приятели: Курций Атик, Юлий Марин, Вескуларий Флак и Кокцей Нерва. С годините те един подир друг изчезваха от неговото обкръжение. Някои се връщаха в Рим, други умираха. Остана последният, сенаторът Нерва. Велик юрист, блестящ законодател. Бяха приятели от младини; и двамата почитатели на гръцката култура, и двамата сериозни — те добре се разбираха. И двамата страстно обичаха Рим, и двамата въздишаха по него. Нерва, първият от съветниците на Тиберий, му остана верен до старини. Но в последно време се поотдръпна от императора. Миналата седмица легна болен и отказа да приема храна. Отказа и да разговаря с Тиберий. Императорът разбираше защо. Върху лицето му падна гневна сянка. Може би Сенека ще помогне в случая…
Крачка след крачка той бавно вървеше по кипарисовата алея към близката вила. Всичко живо пред него се отдръпваше, отстъпваше встрани. Робите работеха в навадената градина. Ниско приведени над земята, те следяха с края на очите си императора и си шепнеха:
— Виждаш ли колко бавно върви? Едва се движи. Преди седмица не беше толкова прегърбен. Погледни!
— Не го гледай! Това ще ти струва главата!
Камшикът на надзирателя изсвистя във въздуха.
Императорът влезе в малка къщичка. Там, в терариума, спеше огромен люспест гущер, подарен на Тиберий от великия цар на партите Артабан. Императорът обикна грозното животно и го возеше със себе си навсякъде като амулет за щастие. Тиберий мислеше за Нерва и механично галеше с пръст люспестата броня. Замляска. Животното вдигна глава и впери в него жълтеникавите си очи. Техният хладен блясък го успокояваше, в тези очи имаше нещо от неподвижността на пустинята и вековете. Императорът постоя, взрян известно време в тях, после излезе.
Силният вятър духаше насреща му. Той пристегна около врата си шала от бисос. Влезе във вилата. Седна край леглото на Нерва и се загледа в приятеля си.
Слабото лице на костеливия старец имаше цвета на охра.
— Какво си ял вчера, мили? — попита ласкаво императорът.
— Сирене, хляб и вино.
Тиберий плесна с ръце:
— Какво е ял вчера сенатор Нерва?
Управителят отговори:
— И вчера не сложи нищо в уста, императоре.
Управителят изчезна. Тиберий дълго гледа приятеля си, дълго мълча. После каза тихо и грижовно:
— Какво означава това, драги ми?
Нерва обърна глава към стената:
— Не ме радва вече животът, Тиберий.
— Защо?
Нерва мълчеше. Императорът настоя:
— Все пак кажи ми защо вече не те радва животът, Кокцей.
— Тежи ми… не мога повече…
— Вие, стоиците, сте безумци — избухна императорът. — Залагате това, което се дава само веднъж на човека — живота! — И продължи разпалено: — Знам. Аз ти тежа! Ти със своята филантропия се гнусиш от човека, който и от разстояние убива, който прекарва последните години от живота си в разврат…
— На това ли казваш живот, Тиберий? — Нерва с мъка се повдигна, но веднага се свлече от слабост на леглото: — Някога ти беше величие, уважавах те, беше великодушен властелин… а сега? Заради няколко необмислени слова против теб ти отмъсти със смърт на Флак…
— От необмислените слова израства интрига, от интригите — заговор…
— Смешно! Теб не палачът, а предаността на народа трябва да те охранява! А ти ограбваш свободата на човека, убиваш я, жестокостта те е овладяла напълно, потоци кръв текат подир стъпките ти. Позор! — Нерва едва изговаряше думите. — Срамувам се за теб, Тиберий! Ако бях на твое място, бих направил същото, което върша сега аз: не бих сложил хапка в устата си, докато угасне този позорен живот!
Императорът мълчеше, не се обиди от думите му. И каза спокойно:
— Можеш да ме ругаеш, Кокцей. Можеш да ме хулиш. Ти имаш свое виждане, различно от моето. Ти си представяш какво би правил на мое място. Но ти не си на моето място! Ти нямаш тази страшна задача да държиш вълка за ушите, които са къси, и едва да го удържаш, а заради кръвожадните му зъби не трябва да го изпуснеш… — Императорът продължи, загледан някъде в далечината: — Ти можеш да ме посъветваш да се самоубия. Ти не си търпял цял живот обиди и коварства, както аз. — Императорът вдигна властно ръка: — Нито част от живота си няма да дам доброволно. Ами ако изведнъж в последния миг дойде…