— Това беше шега, Рим няма защо да се страхува. Най-много да издържа до една-две години. Да управляваш е каторжна работа. Тъй като никак не е лесно един владетел да постигне съгласие със сто и петдесет милиона поданици! Как да постигне съгласие, и то не само на думи, но и на дело, поне с тези, които са около него? Но да оставим това. С удоволствие бих чул неща за твоята работа.
— Довършвам една трагедия…
— Отново трагедия? — Императорът неволно пак изпадна в ирония. — Разбира се, против тирана…
— Да — каза нерешително Сенека. Това бе опасна тема.
— И за пример вземаш мен?
Сенека се поуплаши:
— Какво говориш, превъзходни мой? Ти не си тиран. Тиранът не би могъл да осигури безопасност на Рим. Със своето управление ти му осигури благоденствие. Сам доплащаше на търговците, когато животът поскъпна, за да не се повиши цената на житото и хляба. И най-главното: осигури на империята вечен мир…
— Осигурих… Но какво получих в замяна? Присмех и обиди: скъперник, който ни пречи на печалбите, който ни забранява игрите, гладиаторските състезания! Деспот, който със своя мир превърна живота ни в сива пустиня! За тях, Сенека, войната е удоволствие и печалба!
— Да, драги ми цезаре. За мнозина мирът е по-тежък от войната.
Тиберий продължаваше присмехулно:
— Тиран, който се къпе в човешка кръв… — Той се запъна и глухо се засмя: — Да. И все пак ти и аз сме единствените в Рим, които не искат излишно да се пролива човешка кръв при гладиаторските игри. И тъкмо затова не искам война, въпреки че проливам кръв. И ще проливам, ако смятам, че това е наложително. Аз, мой драги, съм длъжен да правя това.
Сенека се осмели:
— Умереността е най-благородното качество на владетеля. С нея той е най-полезен за народа и империята. А човешката кръв, прости ми, превъзходни мой, помрачава образа на великия владетел… Хуманизмът е всемирен закон…
Тиберий се разпали:
— Твоят хуманизъм, философе, обгръща целия свят и поради това е твърде разреден. Твоите всемирни закони са изпарения над морето. Ти витаеш из облаците, а аз трябва да ходя по земята.
— Човешкият дух над всичко…
— Не! Материята — прекъсна го енергично императорът. — Материята е това, от което създаваме живота. И душата е материална, Епикур разбираше това по-добре от вас, стоиците. Ти витаеш в облаците. Проповядваш, че човекът трябва да бъде съвършен. Само това те интересува, иначе да става каквото ще. И тъкмо тук е разликата между мен и теб: ти живееш само заради своите идеи, докато аз живея заради Рим. Нашият благоразумен Сенека се пази да не опръска с кал своето съвършенство… — Гласът на Тиберий разгневено се повишава: — А аз искам да бъда полезен на империята и с цената на това, че ще изцапам ръцете си с човешка кръв!
Настана тишина. Императорът наблюдаваше Сенека, който се завиваше зиморничаво в наметалото си, въпреки че грееше слънце. Безумец. Непрактичен сладкодумец, и при това егоист.
— В какво виждат благородните римляни смисъла на своя живот, Сенека?
Сенека се закашля, търсеше и преценяваше думите си, подреждаше ги мислено в точна формулировка:
— Смисълът на живота за римлянина е в блаженството. Това не би било неправилно, ако мнозина вече не го заменяха с благополучието. Нашите благородници вярват…
— В боговете? — прекъсна го императорът.
Сенека замига. Той знаеше, че императорът никога не се е прекланял пред боговете, той самият също винаги се е измъквал от такъв пряк въпрос, но за щастие сега не ставаше дума за него.
— Боговете са побягнали от потопа на златото, мой драги цезаре. Рим, с маската на добродетели върху лицето си, вярва в печалбата, в доходите й разкоша. И тази вяра той превръща в смисъл на живота си с такова настървение, сякаш днешният му ден е последен.
Тиберий впи проницателните си сиви очи в Сенека.
— И ти често говориш за края на света. Имаш ли чувството, че неговият заник е близък, та във всяка твоя трагедия присъствува съдбата, която руши всичко?
— Как да не мисли човек за края на света, мой драги цезаре, след като вижда около себе си само безнравственост и пороци? Едни загиват от пиянство, други — от безделие. Богатството ги тегли към земята, както веригата с топуз на крака тегли роба. Денят Им преминава в страх от нощта, нощта — в страх от зората. Задушават се сред златото си и умират от скука. И разсейват скуката си с разврат. Как да не те овладее тогава скептицизъм и песимизъм? Как да не мислиш за края на света?
Тиберий кимна, но каза иронично:
— Може и да се приближава краят на света. На нашия. Но може би съществува и друг свят и той ще се спаси.