Та нали снощи тя си бе шушукала с Кармен, сега обаче, след като два пъти бе погледнала нататък, квартирата на госпожица Кармен зееше празна. В объркване и страх трябва да бяха изминали няколко минути, докато Оси забеляза, че Кармен в същност беше там, само че долу, простряна на пода на своята квартира. Папагалчето лежеше неподвижно в една малка вдлъбнатинка в пясъка, но Оси все още се надяваше, че става дума за пристъп на умора или може би временно безсилие, при всички случаи тя доста време не искаше да повярва, че госпожица Кармен е мъртва. След това обаче този факт се стовари с тежестта на чук върху съзнанието й. Тя не извика силно, изумлението й бе подействало прекалено парализиращо, за да може да го направи, а зарида като дете, също като в онзи миг, когато бе видяла от магазина в горната половина на прозореца да отминава корабът и из един път бе осъзнала ужасните мащаби на катастрофата.
Госпожица Кармен лежеше възнак, сякаш си бе умряла мирно и тихо. Главата си бе отпуснала в пясъка, едното й око, онова, което Оси можеше да види, беше отворено, свежият блясък бе изчезнал от него и отстъпил място на едно мътно, млечнобяло оцветяване. Крилата си госпожица Кармен бе полуразперила — жест, който болезнено сви сърцето на Оси, защото тя го изтълкува като последно, адресирано лично до нея махване преди кончината на Кармен. Както вече казахме, изтекоха няколко минути, докато Оси осъзна тежестта на сполетялото я нещастие. В действителност трябваше да мине малко повече време, докато тя разбра истината за смъртта на Кармен, докато й стана съвършено ясно, че тази смърт не бе естествена. Да, постепенно, с брутална яснота Оси проумя, че госпожица Кармен е била умъртвена.
Едва сега тя изпищя пронизително и протяжно, както сме гледали по криминалните филми, когато открият някой труп. Крясъкът на Оси продължи тридесет секунди и предизвика втурването не само на Кени, но дори и на чичо Уорън. И тогава, разбира се, Уорън беше този, който пое разследването на случая в свои ръце. Лупата, която донесе от работилницата, се оказа излишна, защото, както той, така и Кенет, и Оси — и тримата достатъчно добре видяха и с просто око, че нещо се бе впило в тялото на госпожица Кармен. В този момент Кенет извика, че това били червейчетата, да, това били те, не можело да има ни най-малко съмнение. Бяха две — едното се бе залепило за корема на госпожица Кармен, а другото — по средата на гърба й. Уорън доближи лупата и до двете, присви дясното си око, погледна с лявото през нея и не каза нищо, освен няколко пъти „Sacredieu“. И както вече неведнъж през изминалите дни, той поклати глава, но до някакво научно или криминално становище не можа да стигне. Строго взето, той дори се съмняваше, че в случая би могло да се касае за нещо, което да включва понятието „животно“. Бе дошъл моментът, когато чичо Уорън сериозно рискуваше да бъде развенчан като гений, защото и след най-точно разследване не направи нито крачка напред към решаването на загадката, макар в същност да си нямаше и понятие от вземане на решения. Очевидно той опипваше в пълен мрак. Ако не беше сериозното възражение на Кени, Уорън щеше да се задоволи с констатацията, че става дума за болест, свойствена на дребния папагалски род, която се изразява в подутини по корема и гърба. Тъкмо обратното, с непоколебимост, каквато обикновено не бе наблюдавана у него, Кенет настояваше, че двете червейчета са изсмукали жизнените сили на птичката. Нито Кенет, нито Уорън обръщаха внимание на болката и тъгата на Оси по покойната й приятелка, и двамата водеха своите дебати със студената безогледност на два скалпела, само че не стигнаха до никакъв резултат, защото в това, което Кени наричаше „червейчета“, Уорън дори и под увеличително стъкло не виждаше нищо, което да е действително разбираемо, което да има горна и долна част, предница и задница, нищо, освен едно белезникаво, гладко удебеляване с матов блясък.
Колкото повече губеше способност да реши загадката и като не констатира друго, освен фактическата смърт на госпожица Кармен, Уорън продължи да твърди, че всичко това било само работа на китаеца. В своята скръб Оси бе останала безучастна към повдигнатото от Уорън обвинение. Седнала на един стол пред осиротялата квартира на госпожица Кармен, тя хълцаше тихо, тюрбанът бе паднал от главата й, а несресаната й коса на фитили хармонираше отлично с наранената й душа. Не обръщаше никакво внимание на проклятията на Уорън. Едва когато той застана пред нея и повелително настоя моментално да посочи вратата на китаеца, тя се пробуди и с последни сили се възпротиви.