— Но какво в същност се е случило? — попита Оси и малко поприведе горната част на тялото си. Тя много добре знаеше какво имаше там и когато го видя, каза лицемерно: — Значи все пак си го намерил, сине майчин!
Това бе нейният сладкиш, рулото е лешници, което бе скрила там долу, видя го да лежи все още в черната тава, с подвити краища като някакво животно, приготвило се за сън.
Оси искаше вече да се извърне и да премине към полагащата се проповед, отнасяща се до любознателността на Кени, когато още веднъж погледна нататък, защото нещо й се стори променено, сякаш сладкишът й не изглеждаше вече така, както вечерта, по времето, когато го бе поставила там долу. Да, при повторния оглед нещо й направи впечатление, но все пак тя не можа да открие веднага какво се бе променило във вида на сладкиша. Но както й стана ясно, вече не бе трудно да се установи причината за смиреното поведение на Кени. Онова, което най-напред бе изтълкувала у него като нужда от помощ, сега се оказа гузна съвест, защото черешите, с които Оси бе украсила сладкиша, липсваха. Без съмнение Кенет не е мирясал, докато не ги е изял всичките.
След тази констатация настроението на Оси страшно се развали.
— Кенет! — обърна се тя строго към купчинката гузна съвест на пода. — Що за човек си ти в същност, да не би да си все още някое малко лакомо момче? — Сърбяха я ръцете да му удари една звънка плесница, ако не трябваше да се навежда към него и по такъв начин да стане може би дори смешна. — Стани най-сетне! — каза тя все тъй строго. Не й харесваше, дето Кени продължаваше да седи на пода в това ужасно, робско смирение. Все пак Кенет не се опита да реагира, а остана да седи на пода.
— Мамо — каза той, — ти се заблуждаваш, погледни, хубаво погледни, ти наистина сериозно се заблуждаваш.
„Аха — помисли си Оси и й стана срамно за сина й, — сега ще започне да ми разправя, че не е бил той, макар да няма нищо по-явно от това.“
— Достатъчно често ми се правиш на голям — заяви Оси гласно, — уж не си вече дете, а да вземеш да изядеш черешите като някой малък лакомник. Засрами се, Кени, засрами се най-вече заради това, че нямаш достатъчно смелост да си признаеш. Безкрайно глупаво е от твоя страна, че се опитваш още и да го оспорваш, когато всичко е ясно като на длан.
В душата й се преплитаха смесени чувства — от една страна, тържествуваше, че бе спипала и унизила Кенет, от друга се чувстваше зле, че се бе изложила така заради него. Докато търсеше цигарите и енергично запали една, Кени повтори, че Оси се заблуждава и че не е бил той. Разгневена, тя изпусна дим от носа и устата си.
— Защо изобщо изкрещя? — попита сега и изведнъж й дойде на ум, че този негов вик губеше всякакъв смисъл, ако Кенет е изял черешите. Въпросът сякаш едновременно я укроти и обезоръжи и тя се отпусна на един стол. — Кажи де, защо крещиш така, та се чува чак долу в магазина? Тъкмо с мистър и мисис Аморети…
— Защото това, което виждаш пред себе си, не е твоят сладкиш, а едно животно! — прекъсна я Кени.
— Животно? Какво животно? Да не си си загубил ума? Какви са тия бабини деветини, дето ги съчиняваш пак?
— Че погледни най-сетне като хората! — изрева, засегнат, Кени. — Това е един червей и той е изял сладкиша ти. Виждала си такива и по-рано, по Кармен, те убиха Кармен и ти щеше да знаеш това, ако тогава поне един-единствен път беше погледнала по-внимателно. Но ти, разбира се, не го направи, ти не намери смелост да го направиш.
— Искаш да кажеш, че това е едно от ония животни, които погубиха и…? Кени, най-настоятелно те моля, не вземай майка си за някоя склеротична идиотка! Аз много добре мога…
— Какво?
— … да направя разлика в съотношението на размерите!
Бе дошъл моментът, когато Оси почувства, че присъствието на чичо Уорън е наложително.
— Как мислиш, дали бихме могли да го извикаме по това време?
Кенет стана, за да доведе Уорън. Междувременно, тъй като Кени не й скриваше вече видимостта, Оси се изхлузи на ръба на кухненския стол, издаде горната част на тялото си силно напред и впери поглед в предмета, който лежеше в тавата. Напрегна се да установи що за чудо беше това — дали нейното руло с лешници, както продължаваше да вярва, или онова, за което го вземаше Кенет. Ако имаше нещо, което да е ясно като бял ден, то бе фактът, че липсваха захаросаните череши, които трябваше да придадат на сладкиша последен блясък и особена празничност. И тъй, те липсваха и Кенет уверяваше, че не ги е изял. Естествено, каза си тя, животното е имало достатъчно време през цялата нощ да излапа всичките череши. Доколкото тези животни изобщо съществуваха, тези „червеи“, както ги наричаше Кени, и обичаха сладки неща, беше дори близко до ума, че се бяха нахвърлили върху нейния сладкиш. Дотолкова Оси почти бе склонна да вярва на Кени. Но с това дойде и обстоятелството, че тя започна да се страхува. Ако и останалото, което твърдеше Кенет, се окажеше вярно… не, човек изобщо не можеше да си го представи, то изглеждаше прекалено абсурдно, прекалено ужасно и Оси се отказа да повярва в него. Поне си каза, че не го вярва, но в действителност фактът, че бе възможно, не и даваше покой. Че бе възможно! Тя се отказа да вярва в животното, но вече вярваше във възможността, че би могло да е някакво животно. Не беше ли впрочем именно тя, Оси, която макар и само повърхностно, от пръв поглед бе добила впечатлението, че там в тавата лежеше едно спящо животно? Внезапно й хрумна, че който и да бе изял черешите — строго погледнато, тя изобщо вече не подозираше Кенет, — който и да беше изял черешите, неминуемо трябва да бе оставил на повърхността следи или поне местата им върху захаросаната глазура трябваше да личат. Но колкото и да напрягаше очите си, Оси не откри нито едно от тези места, нито дори най-незначителен по-матов оттенък върху захарната повърхност. Неволно въздъхна, защото просто не можеше да го проумее. Същевременно обаче, сякаш смъкваше люспа след люспа от глава лук, й направи впечатление нещо друго, което безкрайно я изплаши: захарната глазура не беше никаква захарна глазура, не беше онази захарна глазура, която тя, Оси Мълиган, бе нанесла с четчица върху рулото. Това не беше нейната захарна глазура, не — и защо веднага не го бе забелязала?, — повърхността й бе леко набраздена. Тъй като падаше светлината отстрани, тя много ясно виждаше — цялото руло бе покрито с леки вълнички, подобно пясъка в пустиня при вятър, само че вълничките бяха по-ситни, далеч по-ситни и по-бледи.