Когато Кенет се качи горе с чичо Уорън, двамата завариха мисис Мълиган в такова състояние, сякаш не беше онази Оси, която те познаваха. Като да бе застинала в някакво странно „балансе“, тя се допираше само до външния ръб на стола и само по задъханото й дишане личеше, че е още жива. Предпазливо, както човек едва ли би могъл да очаква от него, Уорън се приближи до Оси, но когато я пипна, тялото й бе като камък. В края на краищата Уорън забеляза, че задъханото й дишане не й служеше единствено да си поема въздух, а съдържаше и думи, произнасяни със запъване, трудноразбираеми думи. Той намести ухото си съвсем близо до устата на Оси, за да чуе какво казва. Трябваше да изминат няколко минути, докато Уорън разбере думите. Той поклати глава, защото не намираше в тях никакъв смисъл, въпреки това се заслуша отново, но чу пак същото.
— Животното, то е изяло сладкиша ми! — говореше Оси. — Животното е изяло сладкиша ми! Животното, то е…
7
Два дни по-късно, през един топъл, залян от светлина неделен ден Тед в пъкленото си одеяние направи с Алиша излет с мотора. Тяхна цел бе Сен Халифакс — санаториум, разположен в околностите на Есекс. Местността беше живописна, състояща се от полегати възвишения, сградата — обрасла до покрива с дива лоза, бе скрита навътре сред просторен парк. Стари дъбови дървета, червен бук и акации придаваха облика, на парка, прорязан от посипани с чакъл пътечки, с пръснати тук-таме боядисани в зелено пейки. Проникващото през листака на старите дървета слънце хвърляше светли отблясъци сред буйната, грижливо поддържана зеленина на ливадите. В сянката на огромен бук на една пейка седеше жена на средна възраст. Тед и Алиша се отправиха към нея. Беше мисис Мълиган. Ръцете й лежаха отпуснати в скута, тя се наведе леко напред, сякаш се опитваше да долови със слуха си нещо, което достигаше отдалеч до ушите й. Но след като се приближиха и шумът от скърцащия под краката им чакъл замря, Тед и Алиша чуха, че мисис Мълиган си говореше сама. Не обърна внимание на новодошлите, а невъзмутимо отправи блуждаещ поглед в далечината, при което неуморно движеше устни. Говореше тихо на себе си. След още една крачка напред Алиша и Тед можеха да разберат какво казваше мисис Мълиган.
— То изяде сладкиша ми — промълви тя, — то го изяде…
Двамата отидоха при нея и седнаха отляво и отдясно на пейката.
— Я не се тревожете — каза Тед, — сега, след наводнението, навсякъде намират такива гадини.
— През последната седмица — добави Алиша, — намерили такова едно животно в някакво мазе, имаше снимка във вестника, беше колкото цяло прасе или може би… — Тя разпери ръце, за да покаже приблизително големината.
Но мисис Мълиган не й обърна внимание, скри лице в дланите си и изхълца: