Водата се отдръпваше бавно, но нивата на реките постепенно спадаха, връщаха се отново под маркираното от наводнението ниво. Започнаха да се оценяват щетите, правителството направи нови изявления в уверение на това, че щяло да помогне бързо и без всякакъв бюрократизъм, и тези уверения бяха толкова категорични, че на места предизвикаха съмнения. Два или три дни по-късно бе оповестено от служебните органи, че причината за наводнението е у самото население. На хора като мистър Шеридан чашата на търпението преля, за подобни неща той се косеше непрестанно. „Какво си въобразяват те — викаше той, — че всеки би могъл да слуша такива дивотии, да не би да си мислят, че сами сме си докарали дъжда?“ Но служебните органи с невъзмутимо спокойствие направиха изявлението, че катастрофата неизбежно трябвало да настъпи поради тоталните размери, които вземало бетонирането на земята. Дъждовната вода не можела да намира вече пътища да се оттича или просмуква, а съществуващите били недостатъчни. Това доведе раздразнението на мистър Шеридан до краен предел. „Сякаш ние, обикновените хора, засипваме света с бетон — крещеше той в лицето на всеки, комуто имаше да връчва телеграма. — Сякаш бихме могли да вдигнем глас срещу ония, които пренебрегват с подигравка нашата воля и сипят навсякъде своя посран бетон. Точно така, господин Потър — добавяше той, — посран бетон! Извинете ме. Сами сме си били виновни! Като слушам такива неща…“
Старата госпожица мис Потър се възмущаваше много от премия, но необуздано разгневен Шеридан. Тя изтича при Оси и й разказа за неговото непокорство. „Мисис Мълиган, можете ли да си представите какво само каза още!“ — добави мис Потър, задъхвайки се, и с изразително притваряне на очите даде да се разбере какво още би могъл да каже Шеридан. Оси бе в масленозелен работен комбинезон, гумени ботуши и кепе на главата, от типа на тези, които носеха шофьорите, превозващи нефт; с подобно снаряжение бе и Алиша, двете жени стояха насред магазина и, тъй да се каже, правеха първата копка след наводнението. Работният костюм на Оси твърде недвусмислено показваше, че бе решила да се пребори със силите на съдбата. Може би тя само си го беше втълпила, но след като преодоля ужаса и унинието, отново хранеше твърда увереност, че с малко късмет и помощ от страна на Алиша би могла да възстанови магазина, почти до предишното му състояние. Щом й останеше време, тя разменяше мисли и с госпожица Кармен, — междувременно й бе станало абсолютно ясно, че папагалчето притежава несравними дарби и е предвидило всичко, — та Кармен подхранваше похвалната увереност на Оси. Навсякъде се предприемаха атаки срещу последствията от наводнението и двете жени в магазина на Оси също се трудеха до припадък, за да освободят най-напред поне пода.
През това време Оси почти не виждаше Кенет, той уж помагаше в училището при разчистването. Що се отнасяше до чичо Уорън, отношенията между него и Оси се бяха обтегнали, защото Уорън обвиняваше Оси в нечисти намерения относно котарака Аякс, когото тя бе оставила безпомощен в магазина по време на своето бягство. Действително Оси се бе почувствала малко виновна заради котарака, макар че никога не можа да разбере по какъв начин се бе спасил от наводнението. След като водният поток се бе отдръпнал, от Аякс нямаше и следа и Уорън правеше вече мрачни намеци за покушение върху живота на котарака, когато няколко дни по-късно той отново се появи, без каквито и да било признаци да е понесъл някакви особени лишения, напротив — тъкмо обратното. Междувременно Уорън не проявяваше ни най-малко желание да престане да се цупи.
Работата по разчистването не оставяше на Оси време да се измъчва за това. Впрочем всичко говореше за едно ново начало. Още вечерта през техния пръв работен ден пристигна Тед и предложи помощта си. После дойде мистър Холдън от застрахователното дружество, отбеляза щетите и даде надежда за щедро обезщетение на загубите. На следната сутрин Оси случайно чу как Кенет разказваше на чичо Уорън за някакво животно, което бил намерил през нощта върху тапетите в стаята си. Уорън искаше да знае за какво животно става дума и видът на Кени никак не беше интелигентен, когато вдигна рамене и отвърна, че не знаел, някакво лигаво животно, може би червейче някакво. „И ти какво направи с него?“ — попита чичо Уорън. С една кърпичка Кени го бил отскубнал от тапета и го хвърлил в клозета. Уорън сбърчи чело, поклати известно време глава, погледът му се бе премрежил. „Не е било червейче“ — каза накрая той, увери се, че Аякс бе до него и му нареди да го последва в работилницата.