— Ако е убит, кой мислите го е сторил? — Тя обходи с поглед купето и продължи замислено: — Смъртта му е страшно изгодна за всички нас. Ние с Майкъл сме пред фалит. На него му обещават чудесна роля в постановката на Сандбърн, стига да може да си позволи лукса да чака. А сега ще живеем в разкош. Ако искаме, можем да си финансираме наша собствена постановка. Всъщност има една пиеса с извънредно подходяща прелестна роля…
Никой не слушаше възторженото излияние на Розамънд. Всеки се бе вглъбил в собственото си близко бъдеще.
„Висях на косъм — мислеше си Джордж. — Сега ще мога да възстановя парите, без никой да разбере. Отървах се леко…“
Грегъри се облегна назад на седалката и притвори очи. Край на робството!
А Сюзън се обади с ясния си, малко твърд глас:
— Искрено ми е жал за клетия чичо Ричард. Но в края на краищата той беше вече доста стар, а и за какво да живее след смъртта на Мортимър? Ужасно би било за него да крета като инвалид години наред. Далеч по-добре стана, дето си отиде така внезапно, без да вдига шум.
Самоувереният й и безжалостен поглед бързо се смекчи, спирайки се на замисленото лице на младия й съпруг. Тя обожаваше Грег. Усещаше смътно, че той не я обича толкова, колкото тя него, но това само засилваше страстта й. Грег бе неин и тя бе готова на всичко за него. Абсолютно на всичко…
3
Като се преобличаше за вечеря, Мод Абърнети (тя остана да преспи в Ендърби) се чудеше дали не е редно да предложи на Хелън да остане по-дълго, за да й помогне в разчистването и подреждането на къщата. Трябваше да се прегледат всички лични вещи на Ричард… Писма… Важните документи несъмнено бяха прибрани от мистър Ентуисъл. Но трябваше час по-скоро да се върне при Тимъти. Той се дразнеше много, когато тя отсъстваше и нямаше кой да се грижи за него. Мод се надяваше, че ще е доволен от завещанието. А може и да се ядоса. Той очакваше по-голямата част от богатството на Ричард да се падне на него. В края на краищата, той бе единственият жив Абърнети. Ричард спокойно можеше да му довери грижата за младото поколение. Да, да, Мод се страхуваше, че Тимъти ще е ядосан… А това се отразяваше много лошо на храносмилането му. Пък и когато бе раздразнен, Тимъти ставаше твърде неразумен. Понякога направо губеше чувство за мярка… Дали да не поговори с доктор Бартън за това, помисли си Мод. Напоследък прекаляваше с тези хапчета за сън, а ако тя се опиташе да, държи флакончето у себе си, побесняваше. Тези хапчета можеха да бъдат опасни — причиняваха сънливост, и човек току-виж забравил, че ги е пил, и вземе още. А после кой знае какво можеше да стане. Броят им намаляваше по-бързо, отколкото трябваше… С Тимъти не се излизаше лесно наглава по въпроса с лекарствата. Въобще не искаше да я слуша… Труден човек бе понякога. Тя въздъхна, а после се поразвесели. Е, сега всичко ще върви по-лесно. Например градината…
4
Хелън Абърнети седеше край камината в зеления салон и чакаше Мод да слезе за вечеря.
Тя се огледа наоколо и си спомни някогашното време, когато бе идвала тук с Лио. Къщата бе многолюдна, весела. Такава къща имаше нужда от хора. От деца, от слуги, от големи обеди и вечери и бумтящи камини във всяка стая. А колко тъжна, бе, докато я обитаваше един самотен старец, загубил сина си…
Кой ли би я купил? — чудеше се тя. А може би ще я превърнат в хотел, в някакъв институт или пък в едно от онези младежки общежития? Такава бе напоследък съдбата на огромните родови къщи. Никой не желаеше да ги купува, за да живее в тях. А може и да я съборят и да застроят цялото имение. Тази мисъл я натъжи, но Хелън бързо я прогони. Каква полза да се рови в миналото? Къщата, щастливите дни, прекарани в нея, Ричард, Лио — всичко това бе прекрасно, но отдавна е отминало. Сега тя си има други занимания, интереси, приятели… Да, интереси… С рентата от Ричард ще може да задържи вилата в Кипър и да изпълни всичките си планове.
Какви грижи й създаваше напоследък финансовото й положение — огромните данъци, а и инвестициите й не вървяха добре… Сега, благодарение на наследството от Ричард, всичко това е минало…
Клетият Ричард. Да умре по този начин в съня си — каква щастлива смърт! Внезапно на 22-ри — навярно това съобщение бе пуснало мухата в главата на Кора. Възмутително бе поведението й наистина! Но тя си беше такава. Хелън си спомни как я бе срещнала веднъж някъде в чужбина малко след женитбата й с Пиер Ланскне. През цялото време, което прекараха заедно, Кора се бе държала изключително нетактично и самодоволно, постоянно накланяше главата си на една страна и правеше догматични забележки по отношение на изкуството, особено на произведенията на съпруга си, което очевидно бе крайно неприятно за него. Никой мъж не обича жена му да се държи като пълна глупачка. А Кора си бе глупачка! Горкичката, такава си беше по рождение, пък и този неин съпруг явно не се отнасяше много добре с нея.