Погледът на Хелън се спря разсеяно на букета восъчни цветя върху кръглата малахитова масичка. Кора седеше край нея, докато всички се бяха събрали в салона и чакаха да тръгнат за църквата. Тя преливаше от спомени, разпознаваше разни предмети и очевидно бе толкова доволна, че е отново в стария си дом, че сякаш бе забравила повода, който ги бе довел тук.
А може би тя просто не е лицемерна като нас, помисли си Хелън.
Кора никога не бе зачитала условностите. Само как изтърси онези думи: „Но той е бил убит, нали?“
И как я зяпнаха всички, стреснати и уплашени! Доста различни изражения се четяха на лицата им…
Изведнъж, припомняйки си ясно сцената, Хелън се намръщи… Нещо в тази сцена не беше наред…
Нещо…?
Или някой…?
Дали изражението на нечие лице? Дали това? Нещо, което… как точно да го каже…? Нещо, което не биваше да е така…
Не, не можеше да се сети… не можеше точно да го определи… но… имаше нещо… някъде, нещо не наред.
5
Междувременно на гаровия бюфет в Суиндън една дама, натруфена с безвкусни траурни дрехи и множество нанизи черен кехлибар, ядеше кифлички, пиеше чай и мечтаеше за бъдещето. Не личеше да е обзета от предчувствие за нещастие. Тя бе щастлива.
Тези пътувания от единия до другия край на страната уморяваха. По-лесно би било да се върне в Личет Сейнт Мери през Лондон, а и няма да е много по-скъпо. Но какво значение имаха вече разноските? Е, ще трябва да пътува с роднините, няма как — и да разговаря по пътя. Ще й струва усилие.
Не, по-добре да се прибере у дома с няколко прекачвания. Бива ги тези кифлички! Чудно как огладнява човек след погребение. Супата на обяд бе превъзходна, също и студеното суфле.
Колко самодоволни бяха всички — и лицемерни! Какви физиономии направиха, когато спомена за убийство. Как само я погледнаха!
Да, добре направи, че го каза. Тя кимна утвърдително глава, одобрявайки поведението си. Точно така трябваше да постъпи.
Вдигна очи към часовника. Оставаха пет минути до влака й. Допи чая си и направи гримаса. Не беше особено хубав.
Остана замечтана миг-два. Представяше си бъдещето, което се откриваше пред нея, и се усмихваше като доволно дете.
Да, най-после ще си поживее… И тя се отправи към перона, обслужващ малка провинциална линия, а в главата й кръжаха безброй планове.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
1
Мистър Ентуисъл прекара неспокойна нощ. На сутринта се почувства така уморен и неразположен, че реши да не става.
Сестра му, с която живееха заедно, му донесе закуската в леглото и започна да го наставлява строго колко неразумен е бил да хукне чак в Северна Англия на неговата възраст и при крехкото му здраве.
Мистър Ентуисъл се задоволи да й отвърне, че Ричард Абърнети е бил един от най-старите му приятели.
— Едно погребение — продължи сестра му с тон на пълно неодобрение, — едно погребение може да се окаже абсолютно фатално за човек на твоята възраст. Ако не се грижиш сам за себе си, и ти като твоя скъпоценен мистър Абърнети току-виж внезапно си опънал крака.
При думата „внезапно“ мистър Ентуисъл премигна и се умълча. Не му се спореше.
Ясно му беше какво го накара да трепне, като чу думата „внезапно“.
Кора Ланскне! Нейното подмятане бе абсурдно, но същевременно той държеше да намери точен отговор на въпроса, защо го бе казала. Да, ще отиде в Личет Сейнт Мери да се срещне с нея под предлог, че е необходимо да се удостовери законността на завещанието и му трябва подписът й. Няма да позволи тя да се сети, че е обърнал внимание на глупавата й забележка. Но трябва да отиде да я види, и то скоро.
Привърши закуската си, облегна се на възглавниците и зачете „Таймс“. Вестникът му подейства успокоително.
Към шест без петнадесет същата вечер телефонът иззвъня. Той вдигна слушалката. Гласът отсреща бе на мистър Джеймс Парът, в момента втория партньор в „Болард, Ентуисъл, Ентуисъл и Болард“.
— Слушайте, Ентуисъл. Току-що ми позвъниха от полицията от някакво си селище на име Личет Сейнт Мери.
— Личет Сейнт Мери?
— Да. Изглежда… — мистър Парът спря за миг. Беше притеснен. — Отнася се за мисис Кора Ланскне. Не беше ли тя една от наследниците на имението Абърнети?
— Да, разбира се. Видях я на погребението вчера.