Джулиън сведе смутено глава и се опита да изглади несъществуваща гънка на френския си жакет.
— Платих сметката при шивача.
Ейдриън знаеше, че много скоро отново ще му се доще да удуши брат си. Но не подозираше, че този миг ще дойде толкова скоро. Или че ще поиска да го направи със скъпата му копринена вратовръзка.
— И защо, когато забеляза, че си затънал до гуша в дългове, не дойде при мен? Вярно, няма как да излекувам разбитите дамски сърца, но поне щях да ти дам пари да си платиш дълговете.
Джулиън вдигна глава. Горчивината в дълбоките тъмни очи беше очевидна.
— Вече ти дължа повече, отколкото съм в състояние да ти плата до края на живота си.
Ейдриън усещаше острия поглед на Ларкин като нож, опрян в гърлото му. Зарови ръка в косата си и преглътна отговора и гордостта си. Полицаят обаче бе открил пробива в бронята му и се възползва от предимството си.
— Когато чух, че си поканил очарователните сестри Кабът да ви погостуват в Тревелиън Касъл и да вземат участие в бала с маски, реших, че няма нищо лошо, ако и аз се включа в малката ви компания. Когато бяхме в Оксфорд, всяка година прекарвах ваканцията си тук. Веднъж ти дори ме помоли да смятам замъка за свой втори дом, прав ли съм?
Преди Ейдриън да е успял да го предотврати, годините се стопиха и Ларкин отново стоеше във входната зала, тромав, с разбъркана коса, толкова плах, че едва изрече името си пред мрачния Уилбъри.
„Не се притеснявай — успокои го през смях Виктор и го смушка приятелски в ребрата. — Уилбъри яде само ученици от Кембридж.“
Неканеният спомен отново му припомни, че тримата бяха неразделни. Той, Ларкин и Дювалие. Докато не се намеси Елоиза.
Все още се опитваше да се отърси от спомена, когато Каролайн се мушна покрай него и улови ръката на Ларкин. Недоверието, което бе показала към него в Лондон, по някакъв странен начин се бе изпарило във въздуха. Когато му се усмихна и показа трапчинките си, даже непоколебимият Ларкин се смекчи и стана любезен.
— Що се отнася до мен, аз съм възхитена, че ви виждам тук, констабъл. Сигурна съм, че и сестрите ми ще се зарадват.
— Трябва да призная, че съм зажаднял за цивилизована компания, мис Кебът — отвърна той. — Докато пътувахме насам, младият Джулиън беше доста скучен. Цял следобед спа и всеки път, когато се опитвах да вдигна завеските на каретата, крещеше до бога.
— Може би, докато сте тук, ще успеете да ми разкажете всичко за приятелството си с лорд Тревелиън, докато сте били в университета. — Тя поведе констабъла по коридора и хвърли през рамо загадъчен поглед към Ейдриън. — Кажете ми, много ли се е променил виконтът през изминалите години? Или винаги е бил толкова… страховит?
Отговорът на Ларкин се чу съвсем ясно.
— Не може да бъде другояче, защото той внимава много за себе си и външността си. Готов съм да се закълна, че не е остарял с нито един ден, откакто напуснахме Оксфорд.
— Хубава двойка са, нали? — отбеляза Джулиън, без да сваля поглед от брат си, който се взираше мрачно в двамата отдалечаващи се по коридора. — Често съм си мислил, че нашият Ларкин има нужда от хубава млада съпруга, за да отклони мислите му в друга посока.
Ейдриън се обърна и изгледа брат си със заплашително събрани вежди.
— Нямаш ли си работа, момче? Защо не идеш да лъскаш ботушите си или да колосваш шалчетата?
Джулиън се правеше на шут, но не беше глупак. Взе свещника от ръката на Ейдриън и се отдалечи с небрежна походка, като си тананикаше весела салонна песничка. Брат му остана сам в тъмнината.
Може би в подземието на Тревелиън Касъл наистина имаше средновековен затвор, затова пък рицарската зала беше преустроена в удобен приемен салон. Турски килими в топли червени и златни тонове покриваха пода и студът, лъхащ от каменните плочи, не се усещаше. Въпреки високия сводест таван, откритите греди и дървената галерия, която минаваше по четирите стени, всички се чувстваха уютно. За това се грижеха многото дивани, шезлонги и красиво тапицирани кресла. Стоящи лампи с млечнобели абажури бяха поставени върху многобройните масички и разпространяваха мека светлина. Тежките кадифени завеси бяха спуснати и изключваха нощта. Каролайн веднага забеляза, че скритите по този начин прозорци правят невъзможно да се огледаш в стъклата.
След спокойно преминалата вечеря всички се събраха в салона. Лорд Тревелиън и констабъл Ларкин явно бяха сключили безмълвно примирие и не размахваха оръжията, за да не улучат някой невинен зрител. Тъй като Кейн разговаряше с Вивиан, а Порция обръщаше нотите на Джулиън, който свиреше на пианото различни произведения на Хайдн, Каролайн се настани на гръцкия диван до Ларкин, много доволна от възможността да го разпита за домакините.