— Нямах ни най-малка представа, че следите разговора ни, виконте. Ако знаех, щях да говоря по-ясно, за да чувате всичко, което ви интересува.
Кейн се усмихна надменно.
— Не е нужно. Слухът ми е отличен.
— Така се говори — отвърна тя по-високо, отколкото възнамеряваше, и нарастващият гняв я накара да забрави предпазливостта. — Освен това съм чувала, че виждате отлично в тъмното и страстно обичате кървавица.
— Казват го само, защото всички в Лондон го мислят за вампир — обясни делово Вивиан и спря да свири на арфата.
12
Ларкин шумно остави чашата си в чинийката. Порция зяпна смаяно. Пръстите на Джулиън удариха фалшив акорд по клавишите. Каролайн се убоде в палеца. Всички се обърнаха към Вивиан, но никой не посмя да погледне Кейн.
— Значи ти знаеш? — пошепна Каролайн сред неловката тишина, възцарила се в салона.
— Естествено — отговори Вивиан и извъртя очи. — Човек трябва да е сляп и глух, за да не забележи кривите погледи и да не чуе шепота… всеки път, когато той влиза в помещението.
— И това не те смущава? — осведоми се предпазливо Каролайн.
Вивиан вдигна рамене и плъзна пръсти по струните на арфата.
— Защо да обръщам внимание на подобни глупости? Нали тъкмо ти ми говореше да не слушам клюкарките.
— Така е. — Каролайн се отпусна на дивана, засрамена от думите на сестра си. — Твърде вероятно е да съм била аз.
До този момент не беше осъзнала колко силно се е повлияла от глупавите, злобни приказки в салоните. При това нямаше никакви извинения. Порция можеше да се оправдае с младостта си и с развинтеното си въображение. Но тя, тя нямаше никакво оправдание за готовността, с която бе заподозряла невинен мъж, който досега беше изключително любезен към нея и семейството й.
Когато Порция обърна нов лист, за да може Джулиън да продължи да свири, Каролайн хвърли смутен поглед към гергефа си и видя, че белият лен е оцапан с кръв. С отсъстващ вид пъхна палец в устата си и погледна Кейн. Едва сега бе събрала достатъчно смелост да види реакцията му след изказването на Вивиан.
Той не наблюдаваше Вивиан, а нея. Жадният му поглед беше прикован в устните й, докато изсмукваше кръвта от палеца. Учтивата маска, която винаги носеше, бе изчезнала и беше заменена от диво желание, което й отне дъха.
Почти почувства как устните му се сключиха около палеца й. Как устата му нежно овладя болката, докато мъчението изчезна и остана само удоволствие. Сърцето й сякаш се забави — с всеки удар ставаше по-тежко и пълно, докато не усети примитивния ритъм в долната част на тялото си.
Кейн бавно вдигна поглед от устните към очите й. Вместо да развали магията, това я направи още по-силна.
Ела. Ела при мен.
Тя чу думите така ясно и отчетливо, сякаш ги бе произнесъл високо. И двете, заповед и молба, правеха невъзможно да устои на хипнотичната сила на волята му. В продължение на един дълъг, ужасяващ, но и възбуждащ момент Каролайн си помисли, че ей сега ще стане, ще прекоси помещението пред очите на всички и ще се хвърли в прегръдката му. Почти се виждаше как се намества удобно в скута му, заравя пръсти в блестящата коса, за да му отдаде устата си — и всичко, което поиска. Включително и безсмъртната си душа.
Тя стана рязко и изпусна гергефа си на пода. Ларкин остави чашата си и учтиво се надигна, за да го вземе. Подаде й го и я погледна загрижено. Тя стисна до болка дървената рамка и си заповяда да спре треперенето на пръстите си.
— Много ви благодаря, констабъл Ларкин. Моля да ме извините, но смятам да се оттегля. Доста се уморих днес. — Тя избегна съзнателно втренчения поглед на Кейн и се запъти към вратата, като по пътя едва не преобърна една масичка. — Моля, не ме смятайте за неучтива, но дълбоко в себе си оставам провинциално момиче, което е свикнало да си ляга рано.
— Желая ви приятни сънища, мис Кабът — извика подире й Ларкин.
Каролайн му кимна бегло и напусна салона почти бежешком. Макар да се опитваше да се успокои, тя беше сигурна, че дълго няма да може да заспи.
Каролайн крачеше неспокойно в огряната от луната стая в кулата. Трескавите движения подхождаха съвършено на хаоса, който цареше в мислите й. Великолепно обзаведената стая вече не й изглеждаше като сигурно пристанище, а по-скоро като кафез. Ако не избягам скоро от позлатените решетки, повтаряше си тя, никога няма да успея. Даже ако събере нещата си, повика двете си сестри и избягат още тази нощ, сърцето й ще си остане тук, пленено от мъж, който въпреки цялата си сила не беше в състояние да скрие, че я желае.
Но какво можеше да иска от нея мъж като Кейн? Дали гладът в погледа му бе пламнал, като видя кръвта на пръста й? Или нещо друго, непредставимо?