— Вие ме обиждате, милорд. Никога не бих причинила това на Вивиан. Не съм от този тип жени.
Натискът върху раменете й отслабна, заприлича на милувка.
— Не мислиш ли, че знам от кой тип жени си? Ти си от онези, които са готови да се откажат от всяка своя мечта, за да осъществят мечтите на сестрите си. Но може би сърцето ти не е толкова безскрупулно и самопожертвователно като остатъкът от теб. Може би то егоистично настоява на правото си да обича, макар че ти не му позволяваш.
Каролайн вдигна поглед към него, борейки се със сълзите.
— Тогава сърцето ми заслужава да бъде разбито, не мислиш ли?
— Не от мъж като мен — отговори мрачно Кейн и я пусна. Грабна една огромна наметка от облегалката на стола до вратата и загърна раменете й.
— Къде ме водиш? — попита тя, когато той хвана ръката й и я бутна към вратата.
— Връщам те в спалнята ти. Освен ако не предпочиташ да позвъня за някой слуга, за да те придружи.
Без да чака отговор, той отвори френския прозорец и я изведе навън в нощта. Вятърът се бе усилил и гонеше призрачни облаци към сребърния сърп на новата луна.
— Нима мислиш, че ще ти позволя толкова лесно да се отървеш от мен? — попита Каролайн, докато той бързаше надолу по стълбата и я теглеше към мостчето. Когато прекосиха разстоянието между двете кули, тя осъзна на каква замайваща височина се намират и коленете й омекнаха. Задъха се от напрежението да върви в крак с големите му стъпки, но вироглаво продължи: — Ако не си вампир, тогава искам да знам защо цял ден спиш и отказваш да се покажеш под слънчевата светлина. Искам да знам защо всичките ти прадеди изглеждат точно като теб. Искам да знам защо с готовност позволяваш обществото — и аз — да мислят най-лошото за теб, вместо да се защитаваш срещу обвиненията. Искам да знам и защо в този проклет замък няма нито едно огледало!
Кейн потисна едно грозно проклятие и я обърна към себе си, за да я принуди да го погледне в очите. Стърчеше над нея и тя изобщо не виждаше гонените от вятъра облаци по тъмното небе. Зъбите му бяха здраво стиснати, лунната светлина позлатяваше изсечените черти и той изглеждаше по-опасен от всякога.
Преди да е успяла да каже нещо, той бръкна в джоба на полата й и извади подостреното колче. С другата си ръка обви талията й, за да не може да избяга, пъхна колчето в ръката й и сключи пръстите й около студеното дърво. Макар че тя се отбраняваше, не му беше трудно да обърне примитивното оръжие и да насочи острието към гърдите си.
— Ако сериозно мислиш, че съм някакво чудовище — изсъска той с див поглед, — тогава замахни и ме пронижи. Откакто те видях за първи път, сърцето ми вече не ми принадлежи. Затова ме прободи и край.
Каролайн го изгледа смаяно. Признанието му й отне дъха. В този момент й беше все едно дали е мъж или чудовище. Искаше само той да й принадлежи. Неспособна да крие повече безпомощния копнеж в очите си, тя протегна ръка и нежно помилва скованата му буза. Хватката му бавно се разхлаби и колчето падна на камъните.
Най-сетне Ейдриън се предаде. Простена задавено и я привлече към себе си. Завладя устата й с целувка, тъмна и сладка като самата смърт. Макар че вятърът хвърляше косата в лицето й и развяваше голямата наметка, времето за двама им спря. Каролайн забрави миналото и бъдещето. Не мислеше за Вивиан и не изпитваше съжаление. Съществуваше само този миг, този мъж, тази целувка.
След цяла вечност той изтръгна устата си от нейната и я погледна дълбоко в очите. Разтърси глава и придоби съвсем безпомощен вид. Тя се чувстваше по същия начин.
— Какво ще правя сега с теб, скъпа моя мис Кабът?
— Каквото искаш, милорд — прошепна замечтано тя и се сгуши на гърдите му, докато устните му милваха косата й.
— Ейдриън — пошепна той и я прегърна по-здраво.
— Ейдриън — въздъхна тя.
Беше като упоена от наслада и й трябваше време, за да осъзнае, че ритмичното тупане под бузата й е неговото сърце. Погледна го уплашено, отвори ризата му и притисна ръка към леко окосмената топла кожа на гърдите. Това леко докосване беше достатъчно, за да удвои темпото. Както всичко в него, сърцето му беше топло, изпълнено с живот и смъртно.
— През цялото време знаех, че не си толкова безсърдечен, колкото искаше да ме накараш да вярвам — пошепна тя и поклати глава.
— Предполагам, че откри тайната ми. Аз не съм вампир.
— Разбира се, че не си. — Каролайн се засмя и изпита такова облекчение, че й се зави свят. — Защото такива същества няма! Не мога да повярвам как допуснах да се заразя от детинските фантазии на Порция. Сигурно ме смяташ за абсолютна глупачка. Никога не бих…