— Няма нищо, няма нищо, мила. Няма да позволя лошото момче да ти стори зло.
Докато Каролайн все още го зяпаше с отворена уста, Джулиън се усмихна, както добродушен чичо се усмихва на малкото момиче, след като го е уверил, че чудовището под леглото е победено или прогонено.
— Нямате причини да се страхувате от мен, мис Кабът. Макар да ви смятам за апетитна хапка, аз не съм като брат си, който не е в състояние да сдържа низките си инстинкти.
Каролайн осъзна, че младежът намеква за безсрамната прегръдка, в която се намираше. Че е забелязал разрошената й коса и подутите от целувките устни. Въпреки това не се отдръпна.
— Знам какво си мислиш, но не си прав — отговори мрачно Ейдриън.
— Престани, за бога! — изфуча Джулиън. — Можеш да я лъжеш, щом искаш, можеш да лъжеш и себе си. Но мен не можеш да излъжеш. Тя е точно това, което искаш.
— Направете го още веднъж — помоли неочаквано Каролайн. — Онова с очите. И със… — Ейдриън усети как отново я побиха тръпки и утешително помилва гърба й. — Със зъбите.
— Обикновено не изпълнявам бисове, но за вас… — Джулиън погледна към брат си, искайки съгласието му. Макар да знаеше, че по-късно ще съжалява, Ейдриън въздъхна и кимна.
Този път преобразяването на Джулиън беше истинско. Никой не би го приписал на добре заучен трик или на въздействието на лунната светлина. Когато мракът обхвана очите му и го превърна в нещо нечовешко, дори Ейдриън се разтрепери. Ала в следващия миг мракът изчезна също така бързо, както се бе появил, и пред тях застана отново малкият му брат.
— О, небеса! Истина е нали? Той наистина е вампир — пошепна с пресекващ глас Каролайн. Макар да бе уверила Ейдриън, че не е от жените, които припадат, тя явно беше близо до загуба на съзнание.
— Боя се, че да — отговори глухо той и я държа, докато престана да се олюлява.
Каролайн не беше в състояние да откъсне поглед от Джулиън.
— А можете ли… — Лишена от способността да говори свързано, тя направи няколко движения, сякаш че лети. — Можете ли да се превърнете в прилеп и да отлетите към кулата?
Джулиън я погледна обидено.
— Велики боже, мадам, нима вярвате в глупостите на Порция? Наистина трябва да внимавате повече какво чете малката ви сестра. Ако си е напълнила главата с глупостите на доктор Полидори, скоро ще вижда вампири зад всяка завеса и зад всяко стайно растение. Може наистина да спя в ковчег, но ви уверявам, че…
— Наистина ли спите в ковчег? — попита Каролайн.
Любопитството започна да взема връх над ужаса.
Ейдриън извъртя очи.
— Трябва да знаеш, че брат ми винаги е имал предпочитание към драматичните изпълнения. Още преди да стане вампир.
— Не разбирам — прошепна Каролайн и се обърна да го погледне. — Ако Джулиън е вампир, защо оставяш всички да вярват, че си ти?
— Така е по-просто — обясни той. — Подозират мен, но не могат да докажат нищо.
Джулиън разпери ръце и вдигна рамене.
— Докато избягвам слънцето, обличам се изцяло в черно и при всеки удобен случай рецитирам в обществото ужасни стихове за кръв и смърт, кой ме взима на сериозно?
Подозрителният й поглед се върна към него.
— А какво ще кажете за тайнствените изчезвания в Чаринг Крос? Вие ли сте отговорен за тях?
— Не — отговори Ейдриън. — Аз. — Когато Каролайн го погледна смаяно, добави: — Те бяха вампири, скъпа. Всеки един.
— И ти си ги… разрушил — изрече шепнешком тя, повтаряйки думите му от преди малко. — И си изпратил празните обвивки на телата им в ада.
— Ей! — извика Джулиън. — Не е редно да говорите така безогледно за съдбата на хората без душа.
— Джулиън не е като другите — увери я Ейдриън. — Никога не е пил човешка кръв.
— Само защото през изминалите пет години скъпият ми голям брат похарчи цялото си богатство в месарниците.
Макар да се стараеше, Каролайн се успя да скрие отвращението си. Джулиън въздъхна театрално.
— Вие, жените, се възхищавате на романтичното у вампирите, но изобщо не мислите за дребни подробности като мирис на кръв от устата, нали?
— Пет години — повтори Каролайн, все още малко замаяна. — Станало е по времето, когато майка ви е заминала на континента, а Джулиън е дошъл при теб в Оксфорд.
Ейдриън кимна.
— Нали ти казах, че се захвана с банда диви младежи. За нещастие водачът им беше човек, който искаше да ми стори зло.
— Дювалие — пошепна Каролайн, преди той да каже името.
Мъжете си размениха учудени погледи, после едновременно изръмжаха:
— Ларкин!
— Мислех, че Дювалие ти е бил приятел — продължи Каролайн.
— И аз мислех същото — отвърна Ейдриън и лицето му помрачня, когато старите спомени и чувството за вина оживяха. — Едва когато беше твърде късно, разбрах, че винаги ме е ревнувал тайно.