Обичам тези стари, изящно подвързани книги. Странно благородство лъха от тях.
Северен Жувенел дойде. Сметнах за необходимо да му кажа поради какви причини ме намираше в библиотеката:
— Горката ми секретарка има страшно главоболие!
— О! Съжалявам…
— Тя е очарователна, нали?
— Да, очарователна.
— Тя е една изключителна жена… Щастлива съм, че вие сте схванали истинската й стойност.
Господин Жувенел изпадна във възторг пред старите книги. Като ги гледаше, докосваше и отгръщаше със страхопочитание, с нежност и с предпазливост, които не бих могла да опиша, той проявяваше детинска радост, която ме забавляваше и изненадваше.
Изреждаше едно след друго имената на книгите, на авторите, на илюстраторите. Беше изпаднал в крайна възбуда. Очите му блестяха възторжено. Според него намерените в градината книги наистина бяха едно неоценимо съкровище.
Слушах го и се усмихвах. Щом забеляза усмивката ми, той каза:
— Извинете, госпожо, но пред тези чудеса всеки искрен любител на книгите би проявил възторг, който няма да отстъпва на моя…
— Вашите думи биха звучали като музика в ушите на човека, който е събрал и скрил това съкровище. Какво ли би било, ако неговата сянка ги чуе, когато идва да броди тук! — отвърнах аз.
Той ме помоли да му разкажа историята на този негов далечен събрат. Разказът ми го трогна.
На свой ред Северен Жувенел ми говори надълго и нашироко за намерените книги и заяви, че след като привърши изследванията си, ще ми представи писмен доклад, в който ще изложи подробно качествата на всяка една от тях и стойността им.
— Не мога да ви предложа нищо повече освен преценката на един разпален любител — каза той. — Но господин Маржинюс ме увери, че сега засега вие не желаете нищо повече.
После господин Жувенел се извини, задето ме занимаваше толкова дълго с неща, от които той се интересуваше, и ме запита дали аз самата обичам книгите.
Отвърнах съвсем честно:
— Зависи… Ето на, тези стари книги ме плениха с богатите си и хубави подвързии, с чудните си илюстрации. Обичам също книгите и заради съдържанието им, но не съм като приятелката си, понякога сериозните книги ме отегчават.
Северен Жувенел се усмихна на моята откровеност. Когато се усмихва така, очите му стават съвсем сини и лицето му изглежда още по-младо.
— Тогава — каза той, — ако се озовете в една грамадна библиотека, където могат да бъдат задоволени всички вкусове, какво бихте избрали? Някой роман?
— Може би… романите ме забавляват. Но по-скоро бих избрала някоя книга с хубава и скъпа подвързия, със старинни образи и със стихове, които говорят за любов.
Преди да се отдалеча, хвърлих поглед наоколо, за да се уверя, че всичко е наред.
Огънят гореше буйно, цялата камина бе радостно осветена. Един слънчев лъч минаваше през прозореца и играеше по килима и мебелите. На писалището, във вазата, бяха поставени едри бели маргарити.
— Приятно ще ми бъде да работя тук — забеляза Северен Жувенел… — Каква задушевност цари в тази стая!
— О! Колко съм доволна, че сте на моето мнение — възкликнах аз. — Тази кула е най-любимото ми място в Кастелжанти. Обичам старите постройки, а малкият замък е прекалено нов. Уверявам ви, не живея там, защото ми харесва.
— Да, за вас той е свързан със спомени…
Надявам се, че той не видя изражението на недоумение и учудване, което се изписа по лицето ми.
— …Спомени за господин Глориет — довърши той със съчувствие.
Съвзех се веднага и отвърнах:
— Точно така.
Настъпи мълчание. Огънят в камината шумолеше.
— Моля за извинение — продължи господин Северен Жувенел, — задето ви напомних някои тъжни мигове от живота ви! Вие сте толкова млада, госпожо, за да познавате смъртта и скръбта… толкова млада!
Той се усмихна и добави:
— Винаги съм склонен да ви кажа „госпожице“, но успявам навреме да се поправя…
— Вчера, в градината, когато изсушавах косата си, вие ми казахте „малката“. Помислили сте ме вероятно за момиченце… А може би и за циганче поради старата ми рокля… Права ли съм?
— О! Отначало помислих, че сте горска фея, която, за да се пошегува, се е превърнала в пъстро есенно листо…
Засмях се неволно.
— Колко забавно! Малко преди да дойдете вие, аз си представях, че съм отвеяно от вятъра листо, което се грее на слънце и което всеки миг вятърът може да отнесе.
— И не ви ли беше страх?
— Да бъда отнесена? О, не… напротив…
Господин Жувенел пак се усмихна. Често отговаря така — само с усмивка. Струва ми се, че в такива случаи той не знае точно какво да каже и отвръща по този мълчалив, но любезен начин.