Пожелах годеникът ми да ме види така. Той се усмихна и каза:
— Каква белота! Малкото листо е покрито сега със сняг и скреж!
— Като че ли предпочитате листото така, както изглеждаше преди! — прошепнах аз.
Той отвърна:
— Не, мамите се.
Но все пак схванах, че той не беше искрен…
Качих се горе, за да сваля снежнобялата си рокля и оставих годеника си насаме с госпожа Арманд.
Утре се венчавам… Малкото листо очаква вятърът да го отнесе и потръпва, без да знае дали от страх или от надежда. Но няма ли да го сгрее слънцето на любовта?
О, Северен, не съжалявайте за есента! Нима ние двамата не бихме били щастливи и през пролетта! Тогава ще бъда съвсем друга… Не сте ме виждали още такава, но се надявам, че ще ме харесате.
ВТОРА ЧАСТ
I
Париж, 27 ноември
Париж!… Наистина ли пиша тези страници от Париж?
Намирам се в една малка бяла стая с чисти пердета и старомодни мебели. Не особено широкият прозорец гледа към една спокойна улица. Щом се наведе малко човек, вижда желязната ограда на градината и крехките и оголени клони на дърветата. В съседната стая плете госпожица Кенуйе.
Моята венчавка в черквата на Бержер, моята бяла рокля и портокаловите цветове в косите ми… Нима сватбата в ясния зимен ден не беше действителност, а детски сън?
Само преди три дни бях усмихната годеница, заобиколена с внимание… А след това не бях ли доверчива, почти щастлива съпруга? Но днес съм самотна и изоставена жена, жена без съпруг.
Струва ми се, че моята непозната кръстница, Фридолин от забравената приказка, е била лоша фея, която, като ме докоснала с пръчицата си, казала: „За тази кукла с коси, имащи цвета на есента, най-хубавите и приятни неща ще бъдат непостижими…“ „Когато откъсне цвете, цветето ще повяхва; когато щастието я посети, то ще се превръща в мъка.“
Имам желание да плача или да крещя от гняв…
От гняв срещу лошата фея, която ме е обрекла така!
И срещу Северен Жувенел, моя съпруг… И срещу мен самата, и срещу госпожа Глориет!
Лошите ми чувства към госпожа Глориет се събудиха в момента, в който съпругът ми, непоносимо сериозен и учтив, ме настани в колата, която трябваше да ни отведе в Кларанс ле Тур. Тъкмо тогава едно обстоятелство ме порази. Всеки път, когато Северен оставаше да разговаря насаме с госпожа Арманд, след това го намирах по-затворен, по-сдържан, по-хладен… Особено този ден!
Когато се върнахме от черквата, той ме гледаше продължително и мило, с такава нежна усмивка на уста — макар че госпожа Глориет присъствуваше — и беше целунал ръката ми с такава топлота… Дълго време усещах целувката му върху пръстите си. Никога не бях усещала по-приятна милувка.
На Лулу никога не позволих да ме целува. Не му позволих, защото знаех, че ще ми бъде крайно неприятно, а така той не го узна!
Бях щастлива… Когато един час по-късно слязох от стаята си, след като се бях преоблякла, Северен бе добил отново сериозното си изражение и тържествения вид, който ме кара да съжалявам за онзи момент, в който той избухна и ме обсипа с упреци и несправедливи думи…
Дали русата, тържествуваща красота на госпожа Глориет не го караше да прави сравнения, които не бяха в моя полза? Дали госпожа Глориет не умееше добре да ме защитава? Не се ли случва понякога тъкмо защитникът ти да ти напакости най-много, макар и неволно? Не му ли разправяше тя, за да се пошегува, как съм се подигравала преди с Бухала?
Но той не би могъл да ми се сърди много заради моите шеги. И после, дори и да съм се държала като кокетка, направила съм го съвсем неволно. Но по-късно не изпитах ли особен страх, че може да съм се харесала на Северен? Не се ли смутих, не се ли обърках само при тази мисъл?… Уви, сега започвам да се питам дали изобщо някога съм му се харесвала… Дали отначало не му беше приятно да бъде с мен само защото носех друго име, защото бях „госпожа Глориет“, а не незначителната секретарка?…
Горката госпожа Глориет! Не бих искала да се съмнявам в добрите й намерения! Тя се държа с мен много любезно, много сърдечно, майчински… Беше съвършена! Бих била голяма неблагодарница, ако го забравя… Но все пак понякога — може би защото й липсва вярно чувство за истинския живот — тя постъпва много неуместно… Човек би казал, че разбира и тълкува съвсем погрешно някои неща.
И все пак, без сама да съзнавам, нейните празни думи, нейните смътни съвети ме преследват, внушават ми съмнение, безпокойство и страх… Те сковават държането ми, гасят усмивката ми, те смразяват думите ми — сега, когато седя до Северен в колата, която ни отнася по широкия път към нашия нов живот…