Выбрать главу

На свой ред Фелисиен Шантрев се усмихна:

— Тогава… ако издам нова книга?

— И ако тази нова книга ми хареса толкова, колкото първата — което би било малко трудно, — тогава може би ще ви пиша отново…

Той прошепна:

— Вие вникнахте в книгата ми така, както никой друг. Макар че с нея, не зная защо, се занимаваха толкова много хора…

— Както никой друг! — възкликнах аз недоверчиво. — Все пак струва ми се, има една личност…

Изчервих се и млъкнах.

— Една личност?… Коя? — настоя той.

— Е, добре — признах смутена, — мислех за тази — личност, за която… намеквате в книгата си. Мислех за жената, която вие обичате.

— Жената, която обичам, не ме обича…

— О, съжалявам! — възкликнах аз. — Това е тъжно!… И вие трябва да страдате много, въпреки че…

— Въпреки че?

— Да… въпреки че сте поет.

— Ах, да не би да мислите, че поетите са безчувствени към душевните терзания?

— Не, но си представям, не зная защо, че в техните страдания трябва винаги да има по малко литература.

Гласът му се бе леко променил, когато ми отговори:

— Мамите се, госпожице… И поетите страдат като другите хора, а може би и повече!

Запътих се към края на алеята и погледнах към езерото.

Наведох се леко напред… Смокинови дървета бяха насадени по стръмнината и преплитаха клоните си. Между тяхната зеленина погледът ми падаше право надолу към синята пропаст.

Като ме видя, Фелисиен Шантрев трепна:

— Не се навеждайте така…

— О — отвърнах аз, — лесно не се замайвам.

— Щастлива сте — забеляза той.

Беше се приближил до мен и също гледаше надолу към ярката синева на езерото, която се открояваше тук-там между клоните на смокиновите дървета.

Отгатвах, че е малко нервен, напрегнат, готов да ме задържи при първото непредпазливо движение… Изпитвах особено чувство, в което се примесваше смътно удоволствие да предизвиквам някого…

— Още едно огледало! — забеляза Фелисиен Шантрев.

— В него се отразяват само светлината и небето — казах аз. — То е твърде ослепително за човешките очи…-Ето на, не мога да го гледам.

— Затова пък съзерцавахте дълго образа на Божията майка в черквата в Лугано — прошепна той, като показа, че не умее много ловко да променя темите. В този миг възкликнах неволно:

— О, колко странно е, че… Той довърши мисълта ми:

— Че се срещнахме така, нали? Не ми се вижда странно!… Има видения, които не изненадват, защото човек винаги ги е очаквал…

— Не е възможно да сте ме очаквали, та вие никога не сте ме виждали и не знаехте нищо за мен.

— И все пак ви очаквах… Дори смятам, че веднага ви познах…

— О! — възкликнах аз, ядосана от преструвките му, характерни за един поет. — Моля ви, само не ми казвайте, че сте имали за мен представа, която е съвсем близка до действителността…

— Но да, уверявам ви, че е така… Представата ми за вас отговаря напълно на действителността…

— Не вярвам, господине… и ще ви бъда благодарна, ако престанете да ми говорите наивни приказки…

Фелисиен Шантрев ме гледаше, но аз не виждах очите му, защото и сега те бяха скрити зад тъмните очила.

— Болни ли са очите ви, та никога, дори и на сянка, не си сваляте очилата? — запитах, съзнавайки, че въпросът ми е доста предизвикателен.

— Болни — не, но уморени… чувствителни… Острата светлина ги дразни, затова никога не махам очилата.

— На слънце носят почти всички, но като ви види човек с тях и на сянка, не може да не се впечатли.

После направих няколко крачки и добавих сухо:

— Моля ви да ме извините… Госпожа Клерживр ще започне да се безпокои за мен, ако продължавам да се бавя…

Той кимна и отвърна:

— От това, което господин Монтантрен ми каза, заключих, че вероятно ще имам щастието да ви видя и в Комо, където се връщам тази вечер…

Поклатих неопределено глава и започнах да слизам по алеята с толкова явно намерение да вървя сама, че Фелисиен Шантрев не посмя да се изравни с мен и остана да крачи отзад.

Но действително той беше заедно с нас на кораба, който ни отнасяше към Комо — последното място, където щяхме да спираме.

Любезно, като стар познавач на местността, той обърна вниманието ни на красотите на езерото, а после и на Комо с неговата хубава мраморна катедрала и старата черква „Сан Феделе“, която преди е била езически храм.

Не даваше вид, че го интересува моята скромна личност. Обясняваше, без да се обръща към мен. Все пак, мога да го призная, без да бъда обвинена в суетно кокетство, чувствувах се непрекъснато следена и наблюдавана от неговия поглед и мисъл. Чувствувах, че за него моето присъствие е по-важно, отколкото присъствието на всички други, дори и това на Гледис — толкова хубава и толкова уверена в своята хубост.