— О! — прошепна поетът, леко изненадан.
— Да, наистина… един верен и сдържан обожател, който ме вижда само в черква и на разходка, както в старите разкази и балади, и който всичко на всичко ми е писал само едно писмо, на което не съм и отговорила… Но той ми изпрати цветя за моя празник, чиято дата е могла да му бъде подсказана само от сърцето му.
— Това наистина е прекрасно!… Но цветята не бяха ли придружени с картичката му?
Стори ми се, че долових в гласа на Фелисиен Шантрев съвсем лека ирония.
— О, не, разбира се, ако беше така, нямаше да ги приема. Впрочем приех ли ги? Не, аз само ги прибрах, защото те щяха да умрат, ако останеха да стоят, закачени на решетката на моя прозорец. Да изпратиш цветя на тази, която обичаш, и да не издадеш името си, за да направиш благодарностите невъзможни — не е ли това връх на изтънчеността? Да създадеш радост и да се откажеш предварително от всяка благодарност — не е ли това истинско великодушие?
— О, не — забеляза Фелисиен Шантрев. — Връх на великодушието в подобен случай би било не да изпратиш цветя без картичката си, а например да слушаш как приписват на друг твоя безименен дар и да мълчиш, да не казваш нито дума, за да изтъкнеш заслугата си. Хубав ли беше букетът? Имаше ли в него туберози?
— Защо ме питате тъкмо за тях?
— Защото тъкмо тази вечер носехте туберози на корсажа си. От това заключих, че ги обичате… Може би вашият мълчалив обожател е отгатнал предпочитанието ви.
— Във всеки случай и вие не сте лишен от способността да отгатвате… Действително в букета имаше и туберози…
В същото време започнах да се питам с известно безпокойство дали Фелисиен Шантрев нямаше да ми признае, че букетът за рождения ми ден беше от него… Впрочем аз вече бях почти сигурна в това.
Очаквах със страх признанието. Със страх и с особено чувство на предизвикателство…
Но Фелисиен Шантрев млъкна. Дълбоката тишина ни обгърна. Гласът, който се носеше над езерото, се чу някъде съвсем близо до брега, може би долу, в подножието на градината, и се издигна до нас звучен и топъл…
А в това време мислех за вас, Северен. Защо не бяхте до мен в тази тиха синя нощ? Защо не бяхте на мястото на този чужд за мене човек? Тогава щях да се приближа до вас, да облегна глава на вашето рамо и ръка в ръка, ние щяхме да стоим унесени, опиянени от нощта и от нас самите… И така, без да разменим нито дума, може би щяхме да се разберем по-добре и по-искрено щяхме да се обичаме…
Мислех си за вас, Северен… И усетих, че в прозрачната тъмнина погледът на Фелисиен Шантрев се обърна към мен.
— Бих искал — прошепна авторът на „Огледала“ — внезапно от някоя звезда да падне лъч и да ви обгърне със светлина… вас, само вас, всичко друго да остане в мрак. Тогава бих искал да видя очите ви, устата, огнените коси — и никога да не ги забравя…
Фелисиен Шантрев говореше тихо и чудото се повтаряше.
Този глас, ах, този глас!…
Не беше ли това някакъв странен сън, Северен! Тъкмо си пожелах да бъдете до мен и ето в мрака се разнесе вашият глас…
Бих искала да кажа на някой, който ви познава: „Чуйте гласа на този човек… Сравнете го… Не ви ли се струва, че чувате гласа на Северен Жувенел, моя съпруг?“ Но всъщност дали си спомням добре гласа ви? Толкова малко съм го чувала, Северен!… Толкова малко познавам и вас!… Понякога ми се струва, че имам от вас съвсем смътен и изтрит спомен, който избледнява все повече и повече… Може би само аз долавям тази несъществуваща прилика…
Изведнъж необясним гняв ме обхвана срещу Фелисиен Шантрев… Ненавиждах го, задето имаше вашия глас, задето ми напомняше за вас… Ненавиждах го и за това, което беше самият той.
— Продължавате ли да обичате тази неблагодарна жена, която не ви обича? — запитах внезапно.
Той прошепна:
— Да, все още я обичам.
— Струва ми се, че когато човек обича искрено една жена, с любов, която заслужава да бъде споделена, не би изпитвал никакво удоволствие да гледа другите жени…
— О, да, човек не намира никакво удоволствие, това е вярно. Много по-вярно, отколкото вие мислите… и отколкото мислех аз самият.
— Тогава се учудвам — отвърнах иронично, — че желаете някой чародеен лъч да ме освети, за да ме видите по-добре в нощта… При това струва ми се, че през деня, когато лъчите са в изобилие, вие ме гледахте достатъчно. И наистина, освен ако между мен и тази черноока жена не съществува удивителна прилика, намирам, че вие я обичате по доста особен начин!