Отгатнах, че той се усмихва.
— Знаете ли, и този път едва ли подозирате, че казвате самата истина… Приликата между вас и тази, която обичам, е изумителна!
— И тя ли е червенокоса?
— И тя е червенокоса…
— И намирате ли, че това е хубаво?
— Не зная… Обожавам косите й, техния цвят, тяхното ухание, едрите копринени вълни…
— И тя ли е ниска като мен?
— Да, не е по-висока от вас.
— И не намирате ли, че това е грозно? Той се засмя.
— Не, разбира се, тъкмо това ми харесва… От нейното малко и крехко тяло се излъчва особена сладост… Тя сякаш принадлежи към някаква друга, изтънчена раса, сякаш е шедьовър на природата. Струва ми се, че обичам някоя фея…
— Тази лоша жена е много щастлива! — възкликнах аз.
— Щастлива, защо?
— Щастлива… задето я описвате с толкова нежни изрази.
Не зная защо, но като че ревнувах… Мислех си, Северен, че вие никога не сте ми казвали такива думи и че бих била щастлива да ги чуя от вашата уста.
— Но защо — подзе Фелисиен Шантрев — наричате личността, за която говорим, „тази лоша жена“?
— Не зная… — отвърнах стеснително. — Наричам я така, защото, доколкото предполагам, тя не ви обича…
— Дори и да е така, в това няма нищо лошо. Любовта не е въпрос на воля.
— Може би тя обича друг? — подметнах аз.
— О, не казвайте това! — извика той.
— Нима никога не сте допускали тази възможност?
— Мислил съм… Това е нещо, за което мисля непрекъснато. Това е най-големият ми страх, а понякога и най-голямото ми отчаяние. Не, тя не е лоша… тя е добра, мила… тя е очарователно наивна като децата. Но не ме обича, това е всичко… А трябваше да се постарая да я накарам да ме обикне!
— Но струва ми се, че… — започнах живо аз.
— Какво ви се струва… кажете? — настоя Фелисиен Шантрев.
Бях се изчервила, но той не можеше да ме види.
— Струва ми се — продължих храбро, — че все пак някой би могъл да ви обикне…
— Вие сте много мила… Благодаря ви! И друг път са ми казвали нещо подобно, но тези думи не са ми доставяли удоволствие.
— Искам да кажа — обясних аз, — че е вероятно вашата избраница да ви обикне… Естествено, ако не обича някого другиго.
— Благодаря ви още веднъж… — повтори той подигравателно.
— Но може би и вие самият вече сте престанали да я обичате?
— Защо? От какво съдите за това?
— Може би — продължих — някоя висока тъмнокоса жена например ще ви накара да я забравите…
Той се засмя.
— Колко просто ви изглежда всичко! После продължи с променен глас:
— Не, не е лесно човек да престане да обича, Фридолин, особено когато е влюбен пламенно, дълбоко, с цялата си душа… И тази „лоша жена“, както вие я наричате, я обичам такава, каквато е. Все пак опитах се да я забравя, но не съм сигурен дали бях напълно искрен в тези си опити… Сега виждам, че никога не ще успея да изтръгна нейния образ от сърцето си, от живота, където тя, макар и съвсем малка, зае толкова голямо място… Обичам я безумно! За да бъда обичан от нея, за да я притежавам, — нищо не би ме спряло… Способен съм на всичко, дори и на безкрайно търпение… О, ако знаете, Фридолин, как я обичам и колко ще сме щастливи, ако и тя ме обикнеше! Ще я водя из най-хубавите и приказни страни на света, ще й свия най-топлото гнездо в моята родна къща! Тя ще бъде само моя и аз ще й дам цялото щастие, което човек може да постигне на този свят… О, аз ще я чакам! Ще бъда неин господар и ще правя всичко, каквото тя пожелае… Ще забравя миналото и бъдещето, всички стремежи, всички усилия и съжаления, щом моята глава се опре до сърцето й…
Той говореше, говореше съвсем тихо и почти каквото му хрумнеше.
Мълчах и желаех да продължи да говори. Без съмнение думите, които той изричаше, хиляди и хиляди мъже ги бяха произнесли преди него, хиляди жени ги бяха слушали…
Но аз ги чувах за първи път… И това, което Фелисиен Шантрев говореше за една друга жена, ми се струваше, че вие ми го казвате, Северен… Гласът ви ме очароваше, защото това беше вашият глас… Той ме люлееше и милваше… Струваше ми се, че изживявам някакъв странен сън. Но изведнъж ръцете ви ме обгърнаха, Северен, топлите ви устни се докоснаха до затворените ми очи и после се спряха на моите устни… Бях изцяло замаяна…
Но изведнъж ми се стори, че падам от много високо и се опомних… С истински ужас се отскубнах от прегръдките на Фелисиен Шантрев и грубо извиках: