— Оставете ме, оставете ме… Вие сте отвратителен!
Той веднага се извини:
— О, не казвайте, че съм ви отвратителен, Фридолин, вие не знаете… Ако знаехте, ако можехте да отгатнете… О, моя малка любима, оставете ме да ви кажа…
Но аз не желаех да слушам повече.
— Моля ви, нито дума! — възкликнах аз. — Ако вие наистина ме вземате за другата, трябва да ви предупредя, че отидохте твърде далеч… А ако пък се обръщате към мен, знайте, че аз не съм свободна.
Тутакси той запита с безпокойство:
— Не сте свободна… Не разполагате с живота или със сърцето си?
— Със сърцето си! — отвърнах. И избягах.
Питам се дали наистина приличам на онази лоша жена или…
Но не, сигурна съм, че това не е вярно! Сигурна съм, че не й приличам ни най-малко… и че този прекалено разглезен поет се подиграва с невежото момиче, което бе харесало стиховете му и бе извършило глупостта да му пише…
Няколко минути след тази глупава сцена в градината всички гости на Монтантрен се събраха на терасите, които сега бяха осветени от силна и прозрачна, почти дневна светлина.
Поднесоха прекрасни плодове, сладоледи и други лакомства с особени имена.
Млади италиански момичета пяха местни песни, а една от гостенките, известна артистка, рецитира „Неспокойна любов“ от Фелисиен Шантрев… Поемата бе изпратена с бурни ръкопляскания, които се отнасяха еднакво и до артистката, и до автора. Той самият стоеше настрана и по лицето му се четеше досада.
Скрита в един ъгъл, където не можеха да ме забележат, аз се стараех всячески да прикрия бликналите в очите ми сълзи. Тези непознати стихове ме бяха развълнували. Те не отстъпваха на най-добрите поеми от стихосбирката, която познавах…
Не обичам Фелисиен Шантрев, сигурна съм, че не го обичам! Защо тогава сърцето ми е тъй смутено?
V
Във влака между Флюелен и Люцерн
Влакът се носи напред… Сами сме.
Настанила главата си в ъгъла на купето, уморената госпожа Клерживр дреме. Аз също се чувствувам малко уморена, но взех писалката и се залових да изпълвам страниците на моя дневник. Пиша на коленете си. Една пътна чанта ми служи за масичка. Естествено повечето време от пътуването прекарвам с очи, обърнати към прозореца. Времето е хубаво и ясно. Всичко блести под слънцето… Но понякога се унасям в мислите си, затварям очи и си спомням за устните, които ме целуваха. И потръпвам неволно.
Ужасно е! Сега, когато мисля за целувки, ще трябва винаги да мисля за целувките на този човек, Северен, понеже никога не съм получавала други…
А как бих искала да си спомням за ваша целувка, Северен…
Фелисиен Шантрев прекарва почти цялото време в коридора на влака, но досега нито веднъж не се е осмелил да ме заговори. Впрочем как би могъл да ме заговори, когато не показваше с нищо, че ме е забелязал.
Понякога поглеждам крадешком към него и се питам: „Дали ме е видял?“ Скоро обаче разбрах, че ме е видял.
Когато стоях в коридора и гледах през прозореца, до мен се настани дебел пътник. За нещастие той съвсем не прояви същата сдържаност, която проявяваше авторът на „Огледала“. Непрекъснато ми задаваше въпроси, искаше да узнае мнението ми за това или онова. И докато неохотно отговарях, той се възползува да се намести до прозореца и почти да ме изтика оттам.
Понеже близостта на този дебел господин не ми беше особено приятна, готвех се да се прибера в купето, когато чух хладния глас на Фелисиен Шантрев:
— Господине, струва ми се, че пречите на госпожицата…
Непознатият ядосано се обърна, но щом зърна тъмните очила, сметна за по-благоразумно да се оттегли.
— Извинете, госпожице — каза той, обръщайки се към мен.
И се отдалечи на почтително разстояние, а в това време Фелисиен Шантрев насочи отново вниманието си към менящите се гледки.
Сякаш пряко волята си, изпитах благодарност към него. Но, Северен, не е ли ваш дълг да бдите над собствената си жена?
Северен, мислите ли понякога за мен?… Има ли такива моменти в живота ви? Аз… аз не искам никога вече да мисля за вас.
Влакът се носи напред… Виждат се първите къщи на Люцерн.
Във влака, полунощ, между Везул и Париж
Отново се залавям за дневника си под светлината, която пада от лампата и едва осветява купето.
Лампата е забулена, за да може госпожа Клерживр да спи спокойно.
Аз не мога да спя… Както и да седна, както и да застана, все не ми е удобно. Ту ми е много горещо, ту ми е студено… Чувствувам тялото си вцепенено и душата си объркана… Опитах се да чета, но се уморих, без да успея да се разсея. Изглежда, че нервите ми са разстроени.
Преди малко, само за да се раздвижа, излязох в коридора. Облегнат на вратата на своето купе, Фелисиен Шантрев стоеше неподвижен и пушеше. Дали и той като мен не можеше да спи?