Ядосах се, че се натъкнах пак на него. Изпитвах неприятно чувство, като стоях сама с него в полумрака. Но и не исках в никакъв случай да покажа, че съм смутена или уплашена от присъствието му.
Опряла чело на стъклото, известно време гледах навън в мрака и се вслушвах в еднообразното потракване на препускащия влак.
След това, безшумно, както бях излязла, тръгнах към купето си, без неподвижният и безмълвен пътник да ме забележи. Но внезапно той хвърли цигарата си през прозореца и се обърна към мен:
— Госпожице, моля ви… — прошепна той. Толкова се изненадах, че веднага спрях. За миг Фелисиен Шантрев се озова до мен.
— Много, много съжалявам, задето ви оскърбих така… Бихте ли могли да ми простите? — помоли той. — Само това исках да ви кажа… Ще ме изслушате, нали?
— Да — отвърнах съвсем тихо.
Стояхме отново до прозореца. И двамата гледахме навън в нощта…
— Бях луд… Вие можехте да се усъмните в уважението, което храня към вас, а то е дълбоко… Но онзи ден главата ми съвсем се беше замаяла… Сега вече съм се опомнил напълно и ви моля да ме извините…
Смиреното му изражение едновременно ме вълнуваше и забавляваше.
— О, как изглеждате! На човек да му стане жално… — възкликнах спонтанно.
Той се усмихна.
— Тогава, след като виждате колко дълбоко и искрено се разкайвам и понеже случаят направи от нас спътници, ще ми позволите ли да ви бъда един голям и разумен приятел, който да се грижи за вас и дори малко да ви покровителства до края на пътуването?
Говореше с такава сърдечност и откровеност, че не можах да не изпитам разположение към него.
— Да, това позволявам… — съгласих се.
Бавно, този път без да иска разрешение, той взе ръката ми и я целуна.
— Горката ми малка приятелка! — каза. — Как треперите! Много сте нервна…
Не намерих смелост да се разсърдя. Наистина в държането му към мен прозираше обичта и добротата на по-голям брат… Изпитвах особена наслада, чувствувайки се обградена с грижи и внимание… Може би слабостта ми несъзнателно търсеше покровителството на тази спокойна сила?
Без да казвам нищо повече, се прибрах в купето, където добрата госпожа Клерживр продължаваше блажено да спи.
Питам се дали моят „голям и разумен приятел“ все още стои до вратата на нашето купе с цигара в уста?… Питам се за какво може да мисли той, зареял поглед в мрака. Дали за нови стихове… или за хубавото момиче, което прилича на фея?…
Питам се…
Нощите на път са дълги и тъжни, когато човек не спи.
Зазорява се… Всичко е залято от мека сивота. Само на хоризонта се появява по-ярка светлина. Въздухът, който нахлува през прозореца, е свеж, дори хладен. Почувствувах го да ме обгръща и потреперах. Бях отмаляла и потисната.
Бих искала вече да сме пристигнали… Скоро ще бъдем в Париж. Там ще остана само няколко часа, госпожа Клерживр ще посети сестра си в манастира „Сент Сесил“, а Фелисиен Шантрев ще се изгуби в безименната тълпа…
Париж, манастирът „Сент Сесил“, 6 юни
Госпожа Клерживр ме задържа в манастира „Сент Сесил“ до утре сутринта. Не иска да тръгна отново на път, без да съм си починала.
Ще спя в малка бяла стая, която прилича на килия.
Манастирът „Сент Сесил“ е просторен и със строг вид, но е заобиколен от хубава градина с много цветя и сенчести кътчета… Когато се разхожда из нея, човек има чувството, че се намира далеч от Париж.
Малкият параклис е чудесно убежище за всеки, който желае да отправи молитвите си към Бога.
Като видя колко съм заинтересована от новата среда, в която бях попаднала, госпожа Клерживр ме запита с усмивка дали монашеският живот не е започнал да ме привлича. Поклатих глава и отвърнах:
— Кой знае?
Но аз знам, знам много добре, че не съм създадена за отшелничество, а за радост, за здраве, за слънце. Все пак има мигове, когато започвам да се тревожа за бъдещето. „Какво ще стане с мен?… Как ще прекарам годините, които ми предстоят? Младостта ми е едно безполезно богатство… Приличам на скъперник, който крие съкровището си и не познава буйното опиянение от удоволствието да го пръска…“
С Фелисиен Шантрев се разделихме на гарата или по-скоро пред вратата на таксито, което бе извикал за нас. Той целуна ръката на госпожа Клерживр. И моята…
Обеща да ни посети в манастира „Сент Сесил“, но дотогава ще съм си заминала… за щастие!
Трябва да призная, че той се придържаше много строго към условията от нашата договореност. След обяснението в коридора на вагона, дори и да имах желание да му отправя укор, не можех да намеря повод.