В миг забравих настоящите грижи и мисълта ми отлетя към Белакьой…
Фелисиен Шантрев… Фелисиен Шантрев… Това име кънтеше в ушите ми като досаден звън… О, дано Фелисиен Шантрев да не бъде в Белакьой! Тази мисъл не ми даваше покой. Всъщност дали колата не ме отнасяше към Фелисиен Шантрев?
Наистина въображението ми започваше да се увлича. За да се отърся от обзелата ме нервност, наложих си да гледам навън.
Градчето с кулите и камбанариите беше останало далеч зад нас… Дълго се носехме по обградения с брястове път, който криволичеше край поляни и овощни градини.
Изведнъж зърнах хубавата романска камбанария на Манилкур — едно селце, което познавах добре. Неволно възкликнах от учудване. Имам доста неясна представа за околностите на Мутие, но пътят за Каен ми е добре познат, защото по него се отива до замъка Рош Вив, където госпожа Клерживр ме е водила неколкократно. А пътят, който следвахме в този миг, не беше пътят за Каен, не беше пътят за Белакьой…
Спущахме се на юг; шофьорът се бе объркал. Обзе ме смътно безпокойство, от което веднага се засрамих. Писмото на госпожа Клерживр не беше ли достатъчно, за да имам доверие и да бъда спокойна? Добрата жена като че бе предвидила моята детска плашливост и се бе постарала предварително да я обуздае. Впрочем от какво можех да се страхувам?
Колата се носеше между две редици от дървета и приветливи къщи. В цялата околност нямаше нищо заплашително… И все пак мисълта, че не зная къде съм и къде отивам, ме потискаше.
Най-после се осмелих да запитам шофьора — същия, който бе предал писмото на Прюданс и ми бе отворил вратата. Той не беше сам. Имаше помощник, чието безмълвно присъствие забелязах едва след като бяхме на път.
— Не сте ли сбъркали? — запитах го. — Не сме по пътя за Каен.
Шофьорът никак не се учуди на въпроса ми.
— Правим едно малко отклонение, госпожице — отвърна учтиво той. — Ще се убедите колко е приятна разходката…
— Но ние обръщаме гръб на Каен — настоях аз.
— Да, засега това е необходимо, госпожице. Но в края на краищата ние ще пристигнем в Белакьой, и то тъкмо навреме. Но сега това отклонение се налага заради колата.
Макар че се стараех да повярвам на обясненията му, отклонението ми се видя съмнително. Отклонение заради колата… Защо? Нищо не разбирах. При все това не посмях да разпитвам повече. Какво щяха да ми отговорят? Сигурно пак същото.
А и все още се стараех да се надсмивам над смътното си безпокойство и да го пропъждам…
За нищо на света не бих желала то да проличи. Боях се да не стана смешна в очите на спътниците си, макар че не бях се успокоила ни най-малко.
Продължавахме да се носим напред към неизвестността. Беше като в истински кошмар. Окончателно изгубих ориентация, вече не можех да кажа дали бяхме завивали, или бяхме сменяли посоката.
Имаше повече от два часа, откакто се носехме така по пътя.
Бяхме прекосили селца, после едно градче, но всички останаха тайнствени и безименни за мене. Само Веднъж голяма табела ме осведоми къде се намираме — минавахме Сен Пиер Сюр Див. Къде отивахме?
В този миг, докато за стотен път погледът ми се отправяше въпросително към гърба на шофьора, човекът до него привлече изведнъж вниманието ми.
Беше загърнат в широк балтон, чиято вдигната яка закриваше лицето му. Носеше тъмни очила. Но в миг едно негово движение ми се видя тъй привично, тъй присъщо на един човек, че едва сподавих вика си…
Този сгушен в ъгъла човек, този безмълвен спътник ми беше познат. Изведнъж, без да го виждам и чувам, отгатнах кой е той… Вероятно беше… той беше Фелисиен Шантрев!
Вече всичко ми стана ясно… Истината ме заля като студена светлина. Колата, която трябваше да ме закара в Белакьой, отвеждаше там и Фелисиен Шантрев.
Как бе станало това? Не се опитвах да си го обясня.
Без съмнение това обстоятелство е било известно на госпожа Клерживр, а самите Монтантрен не са му отдали значение… Веруломният Фелисиен Шантрев се бе възползувал от този неочакван шанс и бе подкупил шофьора.
Да, чисто и просто Фелисиен Шантрев ме отвличаше!!!
Пребледнях от възмущение. Бях готова да се обърна към похитителя си, да му изкажа презрението сии да го принудя да се откаже от намеренията си. Но се въздържах.
Не се ли мамех? Но и какво можех да направя? Не бях склонна да моля… Ако упреците ми не окажеха въздействие, какво можеха да постигнат заплахите ми?
Естествено нямах намерение да скоча от автомобила… Всъщност, докато той беше в движение, най-добре беше да мълча, да скривам чувствата си дори с риск Фелисиен Шантрев, ако това беше той, да помисли, че приемам без съпротива създалото се положение.