— Фея?… Може би! Легендата го твърди, господине, пък и вие не сте първият, от когото го чувам — призна скромно маркиза Дьо Линефридо. — Само че не зная дали тази далечна прабаба е била добра фея…
В този миг не можех да не си припомня за лошата Фридолин.
Чудесно ми се удаваше да променям гласа си. Сега, когато бях сигурна, че няма да бъда позната, играех ролята си непринудено и уверено… Вечерята от леки и апетитни ястия продължаваше. И докато Северен внимателно отговаряше на въпросите ми относно местността, аз го наблюдавах над пенснето си и се питах дали това не е сън. Да, той беше, нямаше никакво съмнение и все пак струваше ми се някак, променен.
— Тази фаянсова ваза е много особена, господине — подзех аз, посочвайки вазата на масата. — Какво представлява тя? Какво е това човече, което държи в ръката си лист, изписан със странни букви.
— Вазата е дело на персийски занаятчии и това писмо е персийско. Надписът означава: „О, Боже мой, аз чезна… Кога ще се изпълни това, което сърцето ми желае?“
— Горкият човек! — въздъхна старата дама. — Питам се какво ли е било желанието на сърцето му и дали това желание се е изпълнило!
— Може би той е обичал, без да бъде обичан… Подобно нещастие е възможно във всички времена.
— Или пък тази, която е обичал, не е била при него? — прошепна гостенката.
— Може би…
— И никога не ще узнаем дали любовта му е била споделена…
— Оставете тези тъжни неща, госпожо, вижте, не ви ли харесват розите във вазата?
— Напомнят ми, че веднъж, на младини, получих рози, бели и чисти като тези… Някой ги бе оставил на прозореца ми… Никога не узнах кой е, макар че го търсих!
— Сигурно е бил човекът, който най-много е мислел за вас и за когото вие най-малко сте мислили.
— Нищо подобно! — отвърнах със съвсем не аристократическа сдържаност. — Този, за когото мислех най-малко, беше лош човек, ненавиждах го. Но той също не мислеше за мен и в никакъв случай не би се сетил да ми прати цветя… Той ми е по-скоро враг!
— О, госпожо, голяма вина трябва да има към вас, за да го мразите толкова!
— Страшна, господине, но по-добре да говорим за нещо не тъй мъчително.
Разговорът продължи леко и приятно. Да, Северен се бе променил. Не беше неловък, не беше непохватен. Колко елегантни и младежки бяха дрехите му! Но най-голямата промяна бе друга. Северен бе избръснал брадата и мустаците си… За кого толкова грижи?
Промяната беше толкова голяма, че понякога ми се привиждаше пред мен да стои Фелисиен Шантрев. После Фелисиен се усмихваше и виждах отново познатите сини очи…
Щом благодарих за хубавата стая, където ме бяха настанили и която беше на „младата госпожа“, Северен ме запита:
— Харесва ли ви стаята?
— Прекрасна е!
— Радвам се, че сте на това мнение!
— За младата госпожа ли са предназначени всички онези хубави неща?
— Да, за нея, госпожо.
Спокойствието и безукорната учтивост на Северен започнаха да ме дразнят. Жадувах да узная толкова неща! Бях ли все още жена на Северен Жувенел, наистина ли той не можеше да ме познае? И какво мислеше и чувствуваше Северен сега и преди — през месеците на раздяла и забрава!
Затова заговорих отново със снизходителния тон на много живяла и видяла старица:
— Господине, струва ми се, че вашето най-съкровено желание е завръщането на една жена, нали? Госпожа Жувенел трябва да е много млада, защото и вие самият…
— Тя е на деветнадесет години.
Моята възраст! Но сърцето ми не посмя да се зарадва.
— Горката!… Дете е още! Скоро сте се оженили, нали?
— Да, съвсем скоро, госпожо!
Отчаях се… Не беше ли отдавна, много отдавна, когато двамата стояхме пред олтара? Северен може би говореше за друга женитба…
Минахме в салона, където ни очакваше кафето. Продължих майчински:
— Руса или тъмнокоса е жена ви, господине?
— Руса, госпожо.
— Дребна?
— Не.
— Значи висока?
— Не… средна на ръст.
Руса и средна на ръст! Не бях аз!… И все пак касаеше се за лична преценка, може би Северен ме виждаше такава.
— За бедното дете, далеч от Прийоре, времето трябва да е безкрайно тъжно и дълго! — въздъхнах аз.
— О, не зная! — отвърна Северен горчиво. Северен се съмняваше, че жена му скучаеше далеч от него! Тогава положително се касаеше за мен!
— Каква беда, че сега, в най-хубавото време на брака ви, малката ви съпруга е далеч от вас! — въздъхнах. — Жалко, аз съм възрастна и мога да ви кажа, че чувствата не бива да се пилеят!
— О, госпожо, тази тъжна раздяла трае повече от шест месеца… Лошото създание избяга от мен, преди да спи в стаята, която толкова ви хареса, и в деня на сватбата ми написа най-жестокото прощално писмо…