Последното ми съмнение изчезна. Почувствувах се доволна и спокойна. Аз бях!
Но как? Северен ме обвиняваше, че съм избягала и съм го изоставила! А не беше ли той, който ме напусна и изостави? Старческият ми глас стана изведнъж строг:
— Господине, вашата вина трябва да е много голяма, за да може жена ви да се реши да напусне семейното огнище. При това обикновено вината е у мъжа…
Северен се усмихна.
— О, госпожо, само едно топло и сърдечно обяснение и ние двамата лесно бихме се разбрали…
— Отдавна трябваше да поискате това обяснение, господине!
— Не бях способен да го сторя, госпожо… Тази девойка, наивна и жестока, ме плашеше и смущаваше…
— Трябваше на всяка цена да я спечелите отново…
— Насила?
— Дори и със сила… Ако бяхте отвлекли жена си — както други можеха да го сторят, — щяхте да получите желаното обяснение, господине.
Сините очи на Северен блеснаха.
— И това е едно разрешение — каза той. — Ще размисля върху него.
— Късно е вече! Вие трябва да измолите прошка за твърде много неща, пък и се съмнявам, че тя ще ви прости.
— О, госпожо, да знаете каква е моята история! Изглежда невероятна като най-невероятния от романите!
И Северен започна да разказва историята си на старата маркиза…
— Струва ми се — заяви накрая домакинът, — че отначало мъжкото ми честолюбие се почувствува страшно засегнато. Ядосах се, задето бях лъган по такъв начин. Но все пак в дъното на душата си бях простил на малкото есенно листо… Макар че по едно време това невинно дете ми се виждаше опасна кокетка, която се бе подиграла и надсмяла над мен!
— Нищо подобно! — прекъсна го маркиза Дьо Линефридо. — Нима не разбирате, че…
И като се успокои, добави:
— Впрочем, господине, тези неща са от съвсем интимен характер и не засягат една чужда жена като мен. По-добре да не ги разнищваме…
— Защо!… Светът е малък, госпожо. Може някой ден да срещнете Фридолин Десли… Фридолин Жувенел, моята жена, и бих искал да ме защитите, в случай че тя ви говори лошо за мене… Впрочем искам да ви обясня още нещо, госпожо… Вие сигурно се питате как се реших да се оженя за нея. Това бе доста сложно. Действително бях искрен, когато се смятах за отговорен за деликатното положение, в което моето идване бе хвърлило Фридолин Десли. Бях искрен и когато казвах, че искам да отърва това прекрасно същество от вулгарната и дребна личност, която му бе избрана за годеник. Но истината е, че я обичах… обичах я много по-дълбоко много по-горещо, отколкото признавах и на самия себе си.
— Обичали сте я зле! — забеляза маркизата смутено.
— Уви! Човек обича както може… и после, Фридолин се омъжи за мен не от любов, а защото така я съветваше госпожа Глориет… Бил съм „добра партия“… Госпожа Глориет не го скри от мен.
— Каква подлост! Защо го е казала!
— Госпожа Арманд ме съветваше да бъда търпелив… Заминете! Оставете Фридолин да се успокои, казваше тя… Фридолин не може още да ви обича, нима искате да ви намрази?…
— Откъде е знаела тя?
— Аз самият си мислех: „Фридолин ме намира непохватен и скучен.“
— Откъде сте знаели?
— Уви, самата тя ми го каза… Времето, през което бяхме сгодени, беше по-скоро тъжно, госпожо. Женитбата не внесе никакво подобрение в отношенията ни… Заминах. Бях решил да бъда търпелив, както госпожа Арманд ме съветваше, вероятно от името на Фридолин. Тя често ми повтаряше: Бедната малка е дала веднъж сърцето си на друг и няма да може лесно да си го вземе обратно…
Този път старата маркиза не можа да въздържи възмущението си.
— Дала сърцето си на друг! Това не е вярно, зная, зная… — възкликна недоволно тя.
— И аз протестирах като вас, госпожо — продължи Северен Жувенел. — Но след като госпожа Глориет ми прочете и едно недовършено писмо, което беше истинска любовна молба към годеника на Фридолин…
— Но годеникът й сте вие!…
— Боже мой, може и да сте права! Може да съм се заблудил… Но тогава защо тя беше тъй хладна към мен? Как не разбра, че я обожавах?
— Може би и на нея са й давали съвети, подобни на вашите… Но все пак, щом сте заминали, вие не сте обичали жена си!
— Заминах, защото я обичах прекалено много… И още на другия ден се върнах, но къщата беше празна… Каква мъка изпитах!
— Слушайте, аз познавам Фридолин Десли! Зная от нея, че не само сте я забравили, но и не сте потърсили следите й.
— Не ги търсих в първите дни, защото не можех да дойда на себе си. Но по-късно намерих Фридолин в Мутие при една очарователна възрастна дама. Научих от прислужничката на госпожа Глориет адреса, на който бе изпратен багажът на Фридолин. Така попаднах на госпожица Кенуйе. Тя се разнежи бързо, като видя мъката и любовта ми, но не ми даде никакви надежди. Дори каза: „Фридолин сто пъти ми е повтаряла, че ви ненавижда… Какво нещастие!“