— И аз съм тръгнал с тебе на лов, а пък ти още азбуката на това изкуство не знаеш!
Фразата разсмя и съседите, някои от тях също така ме чумосаха незлобиво.
След изморителния ден в угарта водките и бирите бяха ми отсекли краката. Но някак успях да се сетя, че трябва да стана и да изчезвам. Иначе — както бе тръгнала цялата работа — обществеността можеше да ми вземе и пушката, и билета за невиждана досега некадърност. Измънках нещо, натиснах бомбенцето до носа и поех.
По пътя към къщи опитах да се кълна, че този е последният заек, който давам на бате Величко, и че вече изобщо няма да ходя с него на лов, но в същото време много добре знаех, че това са пиянски измислени глупости, защото той ходи, когато и където си иска, и там, където ходи, наистина е пълно със зайци, а моя милост, както и всички останали простосмъртни, има право само на три пъти в годината, и то между блоковете на квартал „Младост–2“, а там хората се сърдят, като им гърмя под балконите по бомбето си, при това толкова рано в неделя, когато искат да си доспят, и иди им доказвай, че нямат това право.
После пък ме нападна една граматически неиздържана мисъл — мисълта, че най-важни се оказват онези събития, които следват истинските събития. Тази мисъл ме изнерви със своята тавтология, но, слава богу, вече бях ритнал вратата, която всъщност най-много обичам. Оставих пушката на мястото й, пуснах раницата със заека на балкона и без дори да напсувам, се хвърлих по очи на кревата.
И тука се случи най-хубавото от цялата тази история — бате Величко тичаше с дълги уши срещу мене, аз вдигнах пушката и го проснах. Отпих от бащината червена прозрачност, проснах го още веднъж, като търсех ту изпушената наполовина цигара, ту тапата от шишето из буците. Нови батевеличковци се зададоха с дългите си уши, аз вземах любимото си желязо от земята и бях толкова много щастлив, като ги гледах сред трясъка да се премятат. Ах, как само ги просвах красиво и безкрайно — докато угарта се покри с батевеличковци…