— Марино свали ръцете си и вдигна глава: — Защо?
— Защо подозирам подобно нещо? Много просто. Хората знаят, че сме отседнали тук. Нима детектив Браунинг не знае къде да те намери? Нима не разполага с телефоните ти? Защо полицията все още не се е появила тук, за да те арестува? Нима си въобразяваш, че ще ти простят, ако майката на Джили Полсън е набрала 911 и се е оплакала, че си я изнасилил? А и защо не ти се разкрещя в службата? Току-що си я изнасилил, а тя нито ти вдига скандал, нито вика полицията…
— Няма начин аз да повикам полицията! — дрезгаво изпъшка Марино.
— В такъв случай можеш да разчиташ само на мен — засече го Скарпета, върна се на стола и вдигна найлоновата торбичка с инструментите за полево изследване. Дръпна ципа и извади цифровия фотоапарат.
— Пресвета Дево! — простена той, втренчил се в обектива с такова смайване, сякаш виждаше насочен в гърдите си пистолет.
— Започвам да мисля, че единствената жертва си ти — каза Скарпета. — Тя иска да ти внуши, че си й направил нещо… Защо?
— Проклет да съм, ако знам! Но не мога да го направя…
— Ти не си глупак, а само махмурлия, Марино!
Той вдигна глава да я погледне, после премести очи към фотоапарата. Скарпета стоеше в средата на скапаната му хотелска стая, облечена в строг тъмен костюм с окаляни маншети на панталоните.
— Ние сме тук, за да разследваме смъртта на дъщеря й, Марино — тихо промълви тя. — Майката със сигурност иска нещо в замяна — внимание, пари или нещо друго, а аз съм твърдо решена да разбера какво е то. О, да, можеш да ми повярваш — ще разбера! А сега сваляй ризата, панталоните и всичко останало, за да видя какво е направила с теб тази жена по време на снощните ви налудничави игрички!
— Господи, какво ще си помислиш за мен! — изстена Марино, но все пак започна да съблича черното си поло. Вършеше го внимателно, за да не раздразни многобройните осмукани и ухапани до кръв места, с които бяха покрити гърдите му.
— Исусе! Не мърдай, моля те! Защо не ми ги показа по-рано? Трябва незабавно да ги обработим, иначе рискуваш тежка инфекция! И на всичкото отгоре се плашиш, че ще се оплаче в полицията! Трябва наистина да си превъртял! — Докато говореше, апаратът влезе в действие. Снима го в общ план, после се наведе над леглото и започна да запечатва всяко нараняване поотделно.
— Работата е там, че не видях какво аз съм й причинил — промърмори той, вече видимо по-спокоен. В крайна сметка щеше да се окаже, че прегледът от докторката няма да е толкова срамен, колкото си беше представял.
— Ако си хапал наполовина на това, което виждам, зъбите със сигурност ще те болят — отбеляза тя.
Това го накара да опипа зъбите си, но те бяха съвсем наред. Чувстваше ги напълно нормално. Слава на Господа, че поне зъбите му са наред!
— Как е гърбът ти? — изправи се над него тя.
— Не ме боли.
— Наведи се напред и ми дай възможност да го погледна.
Той се подчини и усети как ръцете й внимателно отдръпват възглавниците от гърба му. Топлите й пръсти се плъзнаха между лопатките му, леко докосвайки голата кожа. Едновременно с това го побутваха напред, за да разкрият нови площи. А той направи опит да си спомни дали някога го беше пипала по гърба. Не беше. Или не помнеше.
— В какво състояние са гениталиите ти? — зададе следващия си въпрос Скарпета. Зададе го така, сякаш питаше за времето. Не получи отговор и поклати глава: — Марино, тя нарани ли гениталиите ти? Има ли нещо, което трябва да фотографирам или — не дай Боже — да подложа на медицинска обработка? Или ще продължаваме да се преструваме, че аз изобщо не подозирам за твоите мъжки гениталии, с каквито, между другото, са обзаведени половината жители на планетата? От поведението ти стигам до заключението, че и там си понесъл някакви наранявания. Нали така? Иначе просто щеше да отговориш отрицателно…
— Така е — промърмори той и покри слабините си с ръце. — И ме боли, разбира се. Но според мен вече получи достатъчно доказателства, че тя ми е причинила наранявания — независимо дали аз съм сторил същото с нея или не…
Скарпета седна на леглото, разстоянието между двамата едва ли надминаваше половин метър.
— Какво ще кажеш за словесно описание? — попита, поглеждайки го право в очите. — А след това ще решим дали ще сваляш гащите…
— Хапеше ме. Навсякъде. Получих наранявания.
— Аз съм лекар — напомни му Скарпета.
— Знам. Но не си моят лекар.
— Ако умреш, вероятно ще бъда. Ако тая те беше гръмнала, кой според теб щеше да те огледа на масата, отбелязвайки всичките ти шибани рани? Но ти не си умрял и аз съм изключително благодарна на Господ за това. За съжаление си бил обект на нападение и имаш същите рани, които би имал и мъртъв… Всичко това звучи абсолютно абсурдно, дори и за мен. Включително и в момента, в който говоря за него. Ще ми позволиш ли да хвърля един поглед, за да проверя дали имаш нужда от медицинска помощ, или от още снимки?