— Каква медицинска помощ по-точно?
— Вероятно нищо повече от малко бетадин, с който да намажем раните. Ще отида да купя една тубичка от аптеката.
Марино направи опит да си представи какво ще стане, ако тя го види. Никога не го беше виждала. Не знаеше какво се крие под бельото му, а то всъщност едва ли беше нещо особено. Малко над или малко под нормата, в зависимост от това, какво човек приема за норма. И най-вече жената. Кей едва ли ще има кураж да му свали слиповете сама. Почти едновременно с тази мисъл си представи как го превозват на задната седалка на полицейски автомобил без отличителни знаци, как го затварят в една килия и му правят нужните снимки, а след това го изправят в съдебната зала и съдията му разпорежда да дръпне ципа си.
— Ако се смееш, ще те намразя за цял живот! — прошепна той. Лицето му гореше, по челото му избиха ситни капчици пот. Потни бяха и пръстите, с които докосваше възпалените си рани.
— Бедното момче! — прошепна Скарпета. — Оная кучка трябва да е наистина луда!
31.
Скарпета отби колата от уличното платно и спря пред къщата на Сузана Полсън. Валеше ситен и студен дъжд. Остана на мястото си и погледна към неравната тухлена пътечка, която свършваше пред верандата. Моторът работеше, чистачките ритмично се движеха наляво-надясно. Представи си как Марино беше минал по тази пътечка, а за другото предпочиташе да не мисли.
Беше й разказал повече, отколкото си мислеше. А това, която тя видя, беше по-лошо от онова, което той знаеше. Марино по всяка вероятност беше останал с впечатлението, че е успял да спести доста подробности, но на практика не беше така. Изключи чистачките. Дъждовните капки обляха стъклото и започнаха да се стичат на вадички. После дъждът се усили и капките оглушително забарабаниха по покрива на колата. Сузана Полсън си беше у дома. Миниванът й беше паркиран до тротоара, а в къщата светеше. Очевидно не й се излизаше в това лошо време.
Във взетата под наем кола на Скарпета нямаше чадър, а тя не носеше шапка. Изскочи навън и се втурна по хлъзгавите тухли към къщата. Вятърът и дъждът бързо намокриха лицето й. Тичаше към дома на мъртвото момиче, чиято майка се оказа психопат със сериозни сексуални отклонения. Не беше сигурна, че трябва да я нарича така, но в душата й кипеше гняв, който остана скрит за Марино. Той по всяка вероятност изобщо не го усети, но на госпожа Полсън със сигурност й предстоеше да се запознае с него. Вдигна ръка и решително почука по вратата с месинговия ананас. Изведнъж се запита какво ще прави, в случай че жената откаже да й отвори, или пък се престори, че не си е у дома, както беше сторил Филдинг. Почука за втори път, този път — бавно и по-силно.
Нощта бързо встъпваше в правата си, подпомагана от черните облаци, изливащи съдържанието си над града. Скарпета продължи да чука, твърдо решена да остане на верандата толкова, колкото е необходимо. „Няма да се измъкнеш — безгласно се закани тя. — Изобщо не си мисли, че ще се обърна и ще си тръгна.“ Извади мобилния си телефон и разгъна листчето хартия, на което беше записала номера. Това беше вчера, когато бе проявила внимание и загриженост, когато искрено беше съчувствала на тази жена. Набра цифрите и чу звъненето вътре в къщата. Едновременно с това хвана ананаса и с всичка сила заблъска по вратата. Пет пари не даваше, че може да го счупи.
Изтекоха още две минути и тя отново набра номера. Отвътре се чуха няколко последователни позвънявания. Прекъсна връзката миг преди да се включи телефонния секретар. „Вкъщи си — каза си Скарпета. — Не се преструвай, че те няма. И вероятно знаеш, че аз стоя пред вратата ти.“ Отстъпи крачка назад и огледа осветените прозорци в предната част на малката тухлена къща. Полупрозрачните пердета бяха спуснати, но все пак пропускаха меката светлина. Някаква сянка пресече прозореца вдясно. За миг й се мярна неясен профил, после фигурата изчезна във вътрешността на къщата.
Скарпета отново почука, изчака малко и набра номера. Този път не прекъсна линията при включването на телефонния секретар, а приближи апаратчето до устата си и отчетливо каза:
— Госпожо Полсън, аз съм доктор Кей Скарпета. Моля, отворете вратата. Много е важно. Намирам се пред входната ви врата и знам, че сте си у дома.
Прекъсна връзката и отново почука. Сянката се раздвижи отново, но този път в прозореца, който се падаше отляво на входната врата. После резетата изщракаха и вратата се отвори.