Пог й подаде банкнота от пет долара и протегна ръка за рестото. Пръстите й леко се докоснаха до неговите и той веднага ги усети — хладни, пъргави и меки, с леко отпусната кожа. Такива бяха пръстите на всички жени на нейната възраст. Излезе навън и отново се потопи във влажния нощен въздух. Изчака зеленото на светофара и прекоси улицата по същия начин, по който го беше направил преди малко. Мушна се под същите палми и маслинови дръвчета и отправи поглед към вратата на „Другият начин“. Уверил се, че никой няма да излезе от нея, той пъргаво се насочи към колата си и скочи зад кормилото.
33.
— Трябва да му кажеш — промърмори Марино. — Той трябва да знае, дори ако нещата не се развият както очакваш…
— Хората се плъзгат по наклонената плоскост именно по този начин — отвърна Скарпета.
— Или получават начален тласък — добави той.
— Не и в този случай.
— Ти си шефът, докторке, ти решаваш — сви рамене Марино и се протегна. Намираше се в леглото си в хотел „Мариот“ на Брод Стрийт, а Скарпета седеше на същия стол, на който беше седяла и преди, само че този път го беше придърпала по-близо. Той изглеждаше огромен, но не толкова заплашителен в бялата памучна пижама, която Скарпета му беше купила в някакъв супермаркет до реката. Раните му под меката материя бяха обилно намазани с бетадин и изглеждаха тъмнооранжеви. Той упорито твърдеше, че вече не го болят или по-скоро не го болят чак толкова много… Скарпета беше свалила окаляния тъмен костюм и вместо него носеше кафяв панталон, тъмносиньо поло с висока яка и леки мокасини. Намираха се в неговата стая, защото тя не го искаше в нейната. Хапнаха сандвичите, които поръчаха да им донесат горе, и в момента просто си говореха.
— Все пак не виждам защо да не опиташ — подхвърли Марино. Говореха за нейната връзка с Бентън и той беше обзет от обичайното си, някак лепкаво любопитство. Тя постоянно го усещаше и се дразнеше, но вече беше разбрала, че няма как да се отърве от него.
— Първата ми работа утре сутринта ще бъде да занеса почвените проби в лабораторията — обясни тя на Марино. — Така най-бързо ще разберем дали е станала някаква грешка. Ако наистина се окаже така, няма смисъл да занимавам Бентън. Грешката няма да има връзка със случая. Ще бъде просто грешка, при това сериозна.
— Но ти не вярваш в това, нали? — погледна я Марино от купчината възглавници, които беше натикала зад гърба му. Цветът му беше по-добър, очите — по-бистри.
— Не знам в какво да вярвам — каза тя. — И двете вероятности ми се струват абсурдни. Как да си обясним наличието на микроскопичните частици по тракториста, ако се окаже, че не са грешка? От къде на къде същите улики изскачат и в случая с Джили Полсън? Готова съм да чуя теорията ти, ако имаш такава…
Марино се замисли, насочил поглед към тъмния прозорец, зад който блестяха светлините на градския център.
— Не знам — призна в крайна сметка той. — Господ ми е свидетел, че нямам друго обяснение, освен това, което дадох на заседанието. А то си беше чисто изхвърляне…
— От твоя страна, така ли? — язвително подхвърли Скарпета.
— Не, говоря сериозно. Как е възможно онзи, Уитби ли беше, да има по себе си същите улики като момичето? Първо на първо, тя е умряла две седмици преди него, нали? Как е възможно да има такива улики по неговото тяло? Не мога да намеря отговор и това си е!
Настроението й помръкна, прилоша й. Но тя прекрасно знаеше за какво става въпрос — прилошаването беше само маскировка на едно друго чувство, което се наричаше страх. Единственото смислено обяснение в момента беше нарушение на стерилността на пробите или погрешно етикетиране. И двете могат да се случат, при това далеч по-лесно, отколкото си представят повечето хора. Достатъчно е торбичката с пробите или тестовата епруветка да бъдат поставени в погрешния плик или кутия, а след това да им бъде лепнат и погрешен етикет. За цялата операция са достатъчни и пет секунди, след които уликите изведнъж изскачат от неподозиран източник, което или няма смисъл, или — още по-лошо — дава отговор на въпрос, от който зависи съдбата на заподозрения: да бъде ли освободен, да влезе ли в затвора, да стигне ли до газовата камера… Спомни си за ченето, което войничето от Форт Ли се опитваше да натика в устата на онази дебелана. Толкова трябва — един миг на разсеяност, нищо повече…
— Все още не разбирам защо не искаш да ангажираш Бентън — каза Марино и посегна към чашата с вода до леглото. — Какво пък чак толкова ще стане, ако дръпна няколко бири?