— Опиши го.
— Дълъг е около двайсет сантиметра, черен и къдрав. Очевидно е от коса. По-късно можеш да ми звъннеш на другия телефон, сега имам много работа… Може би твоята приятелка знае нещо, стига да я накараш поне веднъж да каже истината…
— Не я наричай моя приятелка! — троснато отвърна Луси. — И хайде вече да не се караме на тази тема, става ли?
39.
Кей Скарпета влезе през главния вход на службата по съдебна медицина, следвана по петите от Марино, който правеше всичко възможно, за да ходи нормално. Изправен зад гишето на охраната, Брус се намръщи.
— Извинете, имам заповед да не допускам посетители — изпречи се на пътя им той. — Но шефът може би не е имал пред вид точно вас… Вероятно ви очаква?
— Не — отвърна спокойно Скарпета. На този етап нищо не можеше да я изненада. — И вероятно е имал предвид именно мен.
— Много съжалявам — поруменя човекът, който наистина беше смутен. — Как я караш, Пит?
Марино се облегна на гишето с разкрачени крака. Панталонът му висеше доста по-ниско от обичайното. Толкова ниско, че ако в този момент му се наложеше да се впусне в преследване, със сигурност щеше да го изгуби.
— Бил съм и по-добре — промърмори той. — Значи онова джудже се прави на великан и не иска да ни пусне в сградата, а? Това ли искаш да ни кажеш, Брус?
— Да, ако имаш предвид директора — кимна пазачът. И той, като повечето хора, искаше да запази работата си, хубавата синя униформа и пищова на кръста, да охранява една хубава сграда. Това все пак беше за предпочитане, ако и да не понасяше доктор Маркъс.
— Хм — изръмжа Марино и направи крачка назад. — Мъчно ми е да разочаровам джуджето шеф, но и ние нямаме работа с него. Дошли сме да оставим малко веществени доказателства за изследване, главно в трасологията. Все пак ми е любопитно да чуя как точно звучи заповедта, която си получил. Много ми се ще да я чуя!
— А бе, нали го знаеш директора — поклати глава Брус, после се осъзна и млъкна. Все пак си харесваше работата.
— Спокойно — вдигна ръка Скарпета. — Приех посланието. Благодаря, че ме уведомихте. Благодаря, че някой изобщо се е сетил…
— Той би трябвало да го стори — поклати глава Брус, огледа се и поверително добави: — А иначе трябва да ви кажа, че всички се радваме да ви видим сред нас, доктор Скарпета!
— Почти всички — усмихна се патоложката. — Но няма проблем. Би ли уведомил господин Ийс, че сме тук? Той ни очаква… — Ударението й беше поставено на ни…
— Да, госпожо — просветна лицето на Брус. Свали слушалката на стенния телефон, набра един вътрешен номер и предаде посланието.
За минута-две останаха мълчаливи пред вратата на асансьора, очаквайки появата на кабината. Това не беше толкова невинна операция, колкото изглеждаше, тъй като за повикването му трябваше специална магнитна карта. Без нея човек можеше да си натиска копчето цял ден, но кабината щеше да се появи само ако някой друг я свали. В крайна сметка вратата се отвори и двамата побързаха да влязат. Скарпета натисна бутона за третия етаж и прехвърли на другото си рамо черната чантичка със специалните инструменти.
— Предполагам, че копелето е решило да те замрази — промърмори Марино, докато асансьорът се издигаше с леко поклащане.
— Тъй трябва да е — съгласи се Скарпета.
— Как ще реагираш? Не можеш да го оставиш да си разиграва коня, нали? Моли те да дойдеш в Ричмънд, а след това сменя плочата! На твое място бих се оплакал където трябва, за да го уволнят!
— Това при всички случаи ще му се случи, при това съвсем скоро — отвърна тя, въздъхна и поклати глава: — Но аз имам по-важна работа.
Вратата от неръждаема стомана се плъзна встрани и те излязоха в коридора с бели стени, където ги чакаше Джуниъс Ийс.
— Много ти благодаря, Джуниъс — усмихна се Скарпета и му подаде ръка. — Радвам се да те видя.
— О, за мен беше удоволствие — промърмори леко зачервеният Ийс.
Беше странен мъж с бледи очи. Средата на горната му устна беше пресечена от белег, който стигаше чак до носа. Типична следа от некачествена родилна манипулация, дължаща се на изваждане на детето с помощта на форцепс. Скарпета беше виждала много такива хора. Но и да оставим външния вид настрана, той пак си е странен тип, помисли си тя. Това впечатление беше придобила преди години, когато й се налагаше да осъществява инцидентни контакти с него — всичките служебни и свързани с конкретни случаи. Когато беше главен съдебен лекар, тя беше изключително любезна със сътрудниците в лабораториите. Демонстрираше им своето дълбоко уважение, но все пак запазваше дистанцията. Следвайки Ийс из лабиринта от коридори, Скарпета хвърляше по едно око към лабораториите, покрай които минаваха. Едва сега си даде сметка, че за учените тук вероятно е изглеждала студена и заплашителна, натоварена с бремето на административната власт. В качеството си на шеф тя получаваше уважение, но почти никога привързаност. Беше й трудно да живее по този начин, но той си вървеше в комплект с поста — друг просто нямаше. Слава Богу, че днес не й се налагаше да се придържа към него.