— От няколко години. Другото се измерва с десетилетия. При положение че пробата не е много стара или увредена, от нея могат да бъдат снети пръстови отпечатъци, могат да се направят и още ред други изследвания. Но при ДНК пробите не е така — там качеството се противопоставя на количеството. Не бих се обзаложила, че ще имаме особен късмет. Първо, защото при кремиран материал шансовете за ДНК са нула. А дори не е горял, този, който гледам в момента, ми се струва много стар. Ерозирал и стар. Разбира се, ти можеш да изпратиш част от този прах за изследване в „Лаборатории Боде“, където вероятно ще опитат да извлекат всичко възможно от него. Но и техните шансове са малки, просто защото количеството е крайно недостатъчно. Въпросът е дали да рискуваме да изгубим и това малко количество, при положение че няма да разполагаме с други проби?
— ДНК лабораторията не е в моя отдел. Ако беше, щях да имам далеч по-щедър бюджет.
— Всъщност, решението тъй и тъй не зависи от мен — въздъхна Скарпета и се надигна от мястото си. — Ако зависеше, най-вероятно щях да гласувам за съхранение на пробите за евентуална по-късна употреба. Важното е, че костният прах се появява в два случая, които нямат абсолютно никаква връзка помежду си.
— Наистина е така — кимна Ийс.
— Ще оставя на теб да предадеш добрата новина на доктор Маркъс — погледна го с лека усмивка Скарпета.
— Май си пада по имейлите, затова мисля да му изпратя още един — широко се ухили Ийс. — Много ми се искаше да имам добри новини и за теб, доктор Скарпета. Но всичките тези пликчета с прах и кал ще ми отнемат известно време. Няколко дни. Ще ги разпределя по лабораторните стъкла, ще ги оставя хубавичко да изсъхнат, след което ще ги пресея и ще се заема с фрагментацията. Това е доста неблагодарна работа, тъй като непрекъснато трябва да блъскам ситото в плота, да фрагментирам на ръка и да ги пускам в рисийвъра. Отдавна съм се отказал да моля за сепаратор с автоматични шейкъри, тъй като ме отрязаха с типичното „Абе ти луд ли си? Тая джаджа струва над пет бона!“, тъй че сушенето и пресяването ще отнемат няколко дни. След това идва моят ред. Сам-самичък, наведен над микроскопа. Чак когато свърша, идва ред на останалите формалности. Между другото, подарявал ли съм ти някой от своите оригинални работни инструменти? На този етаж те са популярни с наименованието „игличките на Ийс“.
Откри няколко на плота пред себе си, избра една и я вдигна пред очите си. Искаше да е сигурен, че волфрамовото острие е право и не се нуждае от подостряне. После стана и й го поднесе с тържествен поклон, сякаш подаряваше свежа роза.
— Много мило от твоя страна, Джуниъс — усмихна се тя. — Благодаря ти. Отговорът ми е не, никога не си ми подарявал такова нещо…
40.
Неспособна да разгледа проблема от ъгъл, който би внесъл някаква яснота, Скарпета престана да мисли за боядисания алуминий и костния прах. Беше сигурна, че ще стигне до пълно изтощение, ако съзнанието й продължава да е заето с червените, белите и сините люспи боя и микроскопичните частици от човешки кости, по-дребни и от котешки пърхот.
Ранното утро беше сиво, а въздухът беше толкова тежък, че сякаш всеки момент щеше да рухне като подгизнал от влага таван. Двамата с Марино слязоха от автомобила и затръшнаха вратите, а звукът прозвуча странно и някак глухо. Скарпета обезкуражено поклати глава, не успяла да открие никаква светлинка в тухлената къщичка с мъх по покрива, която беше залепена за задния двор на семейство Полсън.
— Сигурен ли си, че ще е тук? — попита тя.
— Обеща. Аз знам къде държи ключа. Сам ми го каза, значи не му пука…
— Никакво незаконно проникване, ако това имаш предвид — предупреди Скарпета, отправила поглед към алуминиевата рамка, която предпазваше истинската врата от капризите на времето. Прозорците бяха два — по един от всяка страна, абсолютно тъмни. Къщата беше малка и стара, олющената й фасада издаваше запуснатост. Край стените бяха избуяли еднометрови магнолии и отдавна неподстригвани храсти, а клоните на високите борове се бяха разпрострели над целия парцел. Тревата на някогашната ливада почти не се виждаше под дебелия килим иглички и шишарки, а задръстените отводнителни канавки я бяха превърнали в нещо като блато.
— Нищо подобно не съм имал предвид — отвърна Марино, оглеждайки тихата уличка в двете посоки. — Просто ти предавам какво ми каза… Нямало и алармена инсталация. А ти ми кажи защо го е направил…
— Няма значение — промърмори тя, но вътре в себе си знаеше, че не е точно така. Значение имаше. И вече можеше да си представи какво ги чака.
Представителят на агенцията за недвижими имоти явно не искаше да се появява, за да не бъде замесен. В същото време бе проявил достатъчно любезност, за да им даде възможност да огледат къщата и околностите й. Натика ръцете си дълбоко в джобовете на палтото и намести на рамото си чантичката с полевия комплект, която беше доста по-лека, опразнена от пликчетата с почвените проби, оставени да съхнат в трасологическата лаборатория.