— Нека поне хвърлим едно око през прозорците — предложи Марино и тръгна по пътеката. Вървеше бавно, с леко разкрачени крака, и внимаваше къде стъпва. — Идваш ли, или ще останеш да ме чакаш в колата?
Оскъдната информация, до която успяха да се доберат, дължаха изцяло на телефонния указател. Чрез него Марино стигна до агенцията за недвижими имоти, която не беше имала клиент за къщичката от години и очевидно не разчиташе да намери такъв. Собственик се оказа жена на име Бърнис Тоул, която живеела в Южна Каролина и категорично отказвала да харчи пари за ремонт или да намали цената. Това правело имота абсолютно непродаваем. Според служителя, който движеше преписката, къщата била обитавана рядко — само когато госпожа Тоул пускала там свои гости, но никой не бил в състояние да каже кога и как практически е ставало това. Полицията на Ричмънд не е искала сведения за къщата и нейната история, тъй като в нея не живее никой и тя няма как да бъде свързана със случая „Джили Полсън“. По същите причини и ФБР не е проявило интерес към съборетината на госпожа Тоул. А Марино и Скарпета се сетиха за нея просто защото в случай на насилствена смърт всичко наблизо трябва да представлява интерес…
Скарпета въздъхна и тръгна към къщата. Бетонът под краката й беше хлъзгав от зеленикавата слуз, получила се от дългогодишната комбинация между дъжда и гниещата листна маса. Ако това беше нейната пътека, тя със сигурност щеше да я изтърка с белина или някакъв друг препарат. Ускори крачка, за да настигне Марино, който вече се беше изкачил на малката, леко наклонена веранда и се взираше през стъклото, сложил длан над очите си.
— След като сме тръгнали да ставаме нарушители, по-добре да извършим и следващото престъпление — каза Скарпета. — Къде е ключът?
— Онази саксия до храстите, виждаш ли я? — обърна се той. Ръката му сочеше към избуял чимшир, под който смътно се очертаваше някаква кална саксия. — Ключът е под нея…
Тя слезе от верандата и започна да си пробива път към храста, отмествайки клоните с ръце. Оказа се, че саксията е пълна с няколко сантиметра зеленясала дъждовна вода, която миришеше на блато. Отмести съда и видя квадратче от алуминиево фолио, покрито с мръсотия и паяжини. В него беше увит един месингов ключ, изтъркан като дълго употребявано пени. Никой не го е пипал от дълго време насам, рече си тя. Месеци, а може би и повече. Върна се на верандата и подаде ключа на Марино, тъй като не искаше да бъде тази, която ще отключи чуждия дом.
Вратата изскърца и се отвори. Отвътре ги лъхна студ и влага. Стори й се, че долавя лека миризма на пури. Марино потърси електрическия ключ, но ефект нямаше.
— Дръж — подаде му чифт памучни ръкавици Скарпета. — Случайно разполагам с твоя размер.
— Хм… — Той натика огромните си лапи в ръкавиците и я изчака да стори същото с втория чифт, изваден от полевия комплект.
На масичката до стената имаше малка лампа, която се оказа, че работи.
— Слава Богу, че не са спрели електричеството — каза Скарпета. — Но с телефона едва ли ще е така… — Вдигна слушалката на един старомоден апарат марка „Принсес“ и я долепи до ухото си: — Няма сигнал… Не знам защо ми се струва, че подушвам нещо като дим от пура…
— Трябва да поддържаш системата, иначе инсталацията ти замръзва — промърмори Марино, подуши въздуха и се огледа. — Не подушвам пури, а само прах и влага. Но ти винаги си имала по-добро обоняние…
В негово присъствие дневната сякаш се беше смалила.
Скарпета остана в близост до лампата и бавно огледа малкото помещение с диван на цветя под прозореца и син стол в стил „Кралица Ана“, тикнат в ъгъла. Върху ниската масичка бяха струпани стари списания. Тя се приближи и вдигна няколко от тях.
— Е, това вече не го очаквах — каза, докато прелистваше един брой на „Върайъти“.
— Какво? — попита Марино, обърна се и заби поглед в черно-бялото седмично издание.
— Реклама за развлекателната индустрия — отвърна Скарпета. — Много странно. Датата е ноември миналата година. И въпреки това е странно. Питам се дали тази госпожа Тоул има някакво отношение към киното…
— Най-вероятно е почитателка на разните холивудски звезди, като половината свят — сви рамене Марино.
— Половината свят чете „Пийпъл“, „Ентъртейнмънт Уикли“ и други подобни, но не и „Върайъти“, което е твърде професионално… — Свали още няколко издания от купчината: — Ето, „Холивудски репортер“, „Върайъти“, „Върайъти“, „Холивудски репортер“… Почти всички екземпляри от две години насам. Последните шест месеца обаче ги няма, вероятно защото абонаментът е приключил. Ето и пощенския етикет. Списанията са идвали на този адрес, но на името на някоя си г-жа Едит Арнет. Говори ли ти нещо това име?