Съсредоточена до крайност, тя се зае с необходимите манипулации. Не обръщаше внимание на хода на времето, на удължените сенки и на дъжда, който монотонно почукваше по покрива. Прегледа общата част на гардероба, а след това отвори и чекмеджетата, едно по едно. Откри една червена роза, изсъхнала в целофана си, видя мъжки палта и костюми — всичките старомодни, но акуратно закопчани и увесени на телени закачалки. Намери купчини старателно сгънати мъжки панталони и ризи в убити тонове, мъжко бельо и чорапи — в по-голямата си част старо и евтино, а също десетки употребявани носни кърпички, сгънати на перфектни квадрати.
В един момент се озова седнала на пода, заобиколена от няколко претъпкани кашона, които беше издърпала изпод леглото. Те бяха пълни с печатни материали, свързани с балсамирането, очерци за управители на погребални агенции, различни месечни издания със снимки на ковчези и дрехи за погребение, урни за кремация и оборудване за балсамиране. Списанията бяха на осем и повече години, пощенският им адрес липсваше, само тук-там можеха да се видят по няколко букви и части от пощенски код. Все неща, които не й вършеха работа…
Методично прехвърляше съдържанието на кашоните, преглеждайки всяко списание поотделно с надеждата да открие някой забравен етикет с адреса на получателя. И старанието й беше възнаградено — на дъното на един кашон намери няколко списания с напълно запазени етикети. Изчете съдържанието на един от тях и с недоумение поклати глава. Вероятно е станала някаква грешка, рече си. Защото логично обяснение нямаше… Вдигна глава и извика Марино. После се изправи, а очите й продължаваха да фиксират списанието, върху чиято корица се мъдреше ковчег във формата на състезателен автомобил.
— Марино, къде си?
Излезе в коридора и се огледа. Дишаше тежко, сърцето й блъскаше в гърдите.
— Мамка му! — недоволно изръмжа тя и тръгна напред. — Къде изчезна, по дяволите? Марино?
Откри го да говори по джиесема си на верандата. В момента, в който срещна погледа му, й стана ясно, че и той е открил нещо важно. Вдигна списанието с ковчега и го приближи към лицето му.
— Да, добре. Ще бъдем тук — рече в мембраната той. — Имам предчувствието, че цяла нощ ще бъдем тук…
Прекъсна разговора. Очите му придобиха онова особено, леко изцъклено изражение, което свидетелстваше, че е надушил врага и тръгва по петите му. Без да се съобразява с нищо, без никакво колебание. Пое списанието и мълчаливо го разгледа.
— Браунинг е на път — уведоми я след известно време той. — Хванах го в прокуратурата, ще вземе и заповед… — Обърна списанието и потърси адреса на получателя. — Мамка му! Исусе Христе! Та това е старият ти офис! Исусе!
— Нямам представа за какво става въпрос — промълви Скарпета, заслушана в ритмичното почукване на дъждовните капки върху старите керемиди. — Освен ако абонатът не е бил някой от бившите ми служители…
— Или приятел на някой от бившите ти служители — добави Марино. — Адресът е на службата по съдебна медицина… — Сведе поглед да го прочете още веднъж и кимна с глава: — Да, точно така. Не е на никоя от лабораториите. Юни деветдесет и шеста, значи по времето, когато все още си била директор… Което означава, че службата е била абонирана за това списание… — Влезе обратно в дневната, наведе се към настолната лампа и започна да го прелиства. — Значи не може да не знаеш кой го е поръчал…
— Никога не съм давала разрешение за абонамент на това списание! — отсече Скарпета. — Нито пък на такива, които рекламират погребални агенции. Никога! По всяка вероятност някой се е абонирал зад гърба ми, без да иска разрешение…
— Имаш ли идея кой може да е този някой? — попита Марино и пусна списанието върху прашната масичка.
Скарпета си помисли за тихия червенокос младеж, който работеше в анатомичното отделение — един срамежлив и слабичък младеж, който по-късно напусна заради влошено здравословно състояние. И когото забрави буквално още на следващия ден.
— Имам — мрачно отвърна тя. — Казва се Едгар Алан Пог…
41.
— В къщата с розовата фасада нямаше никого и той с разочарование разбра, че плановете му по някакъв начин са се провалили. А не би трябвало да е така. Тук трябваше да цари оживление или да има следи от отминала суматоха — останки от полицейски заграждения, шумотевица в медиите и други подобни неща. Но когато колата му се плъзна покрай къщата на Голямата риба, всичко изглеждаше наред. Малкото желязно флагче на пощенската кутия беше свалено, а къщата изглеждаше напълно необитаема.