— От спалнята си е гледал директно в нейния прозорец — каза тя на Марино и Браунинг. — А ако госпожа Полсън е играла игрите си у дома, вероятно е станал свидетел и на тях. И на това, което евентуално се е случило в стаята на Джили…
— Докторке! — прекъсна я Марино с гневен блясък в очите.
— Исках да кажа, че човешката природа е странно нещо, особено когато е увредена — добави тя. — Гледката на човек, който става жертва, може да накара наблюдателя да я нападне още веднъж. Наблюдението на сексуално насилие през прозореца може да провокира всеки с маргинално…
— Какви игри? — намеси се Браунинг.
— Докторке! — В очите на Марино гореше мрачният бяс на подгонено животно. — В бараката има цяла компания мъртъвци. Мисля, че не е зле да ги видиш…
— За някакъв друг случай ли говорихте? — попита Браунинг, докато крачеха по тесния и тъмен коридор. Миризмата на прах и влага изведнъж й се стори задушаваща. Направи опит да не мисли за Луси и за онова, което според нея беше лично и неподлежащо на коментар. После тръсна глава и разказа на Браунинг и Марино всичко, което току-що беше научила от Руди. Браунинг почти заподскача от възбуда, а Марино запази мълчание.
— Значи Пог трябва да е във Флорида! — извика полицаят. — Ако наистина е така, ще му скоча като бълха на бездомен пес! — Изглеждаше леко объркан от мислите, които се блъскаха в главата му. Спря в средата на кухнята, извади мобилния си телефон от калъфа и промърмори: — Извинете ме, след малко ще ви настигна…
В близост до вратата един техник от оперативния екип ръсеше пудра около ключа за осветлението. Скарпета долови движение и в другия край на малката къща — вероятно в потискащия хол, където също шетаха ченгетата. До задната врата бяха струпани големи черни чували за боклук, завързани и етикетирани като веществени доказателства. Това я накара да си помисли за Джуниъс Ийс. Предстоеше му доста да се порови в боклука на един ненормалник, носещ името Едгар Алан Пог…
— Тоя тип работил ли е за някоя погребална агенция? — попита я Марино, докато излизаха в задния двор — едно запуснато парче земя, покрито с избуяли храсталаци и дебел килим полуизгнили листа. — Бараката е пълна до покрива с кашони, в които по всяка вероятност има човешка пепел. Били са доста време тук, но едва ли от години. Сякаш нещо наскоро го е накарало да ги подреди вътре…
Скарпета предпочете да замълчи. Когато стигнаха до навеса, поиска назаем фенерчето на един от полицаите и насочи силния лъч във вътрешността на бараката. В кръга се появиха няколко големи чувала за боклук, които ченгетата бяха отворили. От тях се беше изсипал бял прах, виждаха се парченца кости, наподобяващи тебешир. Имаше и множество метални кутии от пури и бонбони, също покрити с прах. Някои от тях бяха пробити. Един от полицаите до вратата разгъна палката си и предпазливо я протегна към близкия чувал.
— Мислите ли, че сам е изгорил всичките тези хора? — попита той, очевидно обръщайки се към Скарпета. Тя леко се плъзна през вратата и влезе в малкото помещение. Краката й се заковаха на сантиметри от няколко дълги бедрени кости и един череп с цвят на стар пергамент.
— Не — отвърна. — За тази цел би трябвало да разполага с частен крематориум… — Премести лъча на фенерчето към тенекиените кутии и добави: — Това е типично за кремирането. Прахът на изгорените покойници се връща на близките в подобни евтини кутии. А те могат да я преместят в каквото пожелаят… — Лъчът се върна върху неизгорелите дълги кости и черепа, който я гледаше с огромните си очни ями и сякаш се хилеше насреща й. — За пълното изгаряне на човешкото тяло са нужни температури от порядъка на хиляда и осемстотин-две хиляди градуса…
— А защо не са изгорели тези? — попита полицаят и побутна бедрените кости и черепа с върха на палката си. Очевидно се владееше добре, тъй като ръката му дори не потрепна.
— На ваше място бих проверила дали напоследък не е имало разкопаване и ограбване на гробове — каза Скарпета. — Тези кости ми се струват доста стари. Абсолютно сигурно е, че не са скорошни, тъй като не надушвам никаква миризма. Ако бяха пресни, толкова човешки останки на едно място със сигурност щяха да вонят на разложено… — Очите й останаха приковани в черепа, който продължаваше да й се блещи.