— Некрофилия — произнесе се Марино и лъчът на фенерчето му пробяга из вътрешността на бараката. Тук имаше пепел от десетки мъртъвци, които вероятно бяха лежали в гробовете си дълги, дълги години.
— Не знам — каза Скарпета, изгаси фенерчето и излезе навън. — Твърде възможно е да става въпрос за някаква далавера… Може би е изнасял пепелта срещу заплащане, изпълнявайки желанието на някой нещастник останките му да бъдат разхвърляни над планината, морето, градината или любимото му място за риболов край реката… Вземал е парите и е изхвърлял пепелта където му падне, вероятно и тук. И никой нищо не подозира. Случвало се е и преди. Може би е започнал тази дейност още докато е работил при мен. Ще проверя и другите крематориуми в района, за да видя дали не се е навъртал край тях в очакване на клиенти… Разбира се, малко вероятно е някой да признае подобно нещо…
Поклати глава и закрачи по дебелия килим от влажни мъртви листа.
— Значи всичко е било за пари, така ли? — промърмори с удивление в гласа ченгето с палката и тръгна след нея.
— Може би смъртта го е привличала толкова силно, че в крайна сметка е започнал да я причинява — отвърна тя, без да се обръща. Дъждът беше спрял. Вятърът също утихна, а иззад облаците надникна тънкият сърп на луната. Беше неестествено блед и много приличаше на къс счупено стъкло, увиснало над покритите с влажен мъх керемиди на къщата, в която бе живял Едгар Алан Пог…
43.
Светлината от уличната лампа с мъка пробиваше мъглата и сянката на Скарпета оставаше почти незабележима върху мокрия асфалт. Тя стоеше неподвижна и продължаваше да гледа към двата осветени прозореца оттатък запуснатата, покрита с влажни листа градина.
Прибирайки се от работа, съседите би трябвало да са забелязали светлината в тези прозорци, а по всяка вероятност и червенокосия мъж, който влиза и излиза от къщата. Сигурно е имал и кола, въпреки че само преди минута Браунинг й съобщи, че никъде не е открита регистрация на кола на името на Пог. Това беше странно, разбира се. И означаваше, че ако разполага с кола, номерът й не е регистриран на негово име. Или колата не е негова, или номерата са крадени… Но беше напълно възможно да се окаже, че той наистина няма кола…
Джиесемът тежеше в джоба й, въпреки че беше с почти миниатюрни размери. Всъщност, тежаха мислите й, свързани с Луси. Не знаеше дали да й се обади, защото се страхуваше да научи подробности за душевното й състояние. От опит знаеше, че то рядко биваше добро, като част от съзнанието й отдавна я обвиняваше за влошаването на отношенията помежду им. Луси със сигурност знаеше, че Бентън е в Аспен, както вероятно бе наясно, че отношенията му със Скарпета са доста обтегнати — може би най-обтегнати след повторното им събиране.
Набра номера й в момента, в който Марино излезе на тъмната веранда и затвори вратата след себе си. Беше й странно да го види как излиза с празни ръце от място, където е било извършено престъпление. Докато беше детектив в Ричмънд, винаги си тръгваше от местопрестъплението натоварен като Дядо Коледа с най-различни торбички, кутийки и пликчета — обикновено толкова, колкото можеше да побере багажникът на колата му. Сега обаче Ричмънд беше извън юрисдикцията му и по тази причина ръцете му бяха празни. Същевременно беше постъпил съвсем правилно, оставяйки полицията да събере веществените доказателства и да ги предаде срещу разписка за изследване в криминологическите лаборатории. Ченгетата по всяка вероятност щяха да си свършат съвестно работата и нямаше да вземат ненужни боклуци… Очите й проследиха как Марино бавно тръгва покрай тухлената стена на къщата, сърцето й не издържа. Прекъсна връзката още преди да се включи гласовата поща на Луси и тихо подвикна:
— Какво си намислил?
— Бих искал да запаля една цигара — промърмори Марино, оглеждайки пустия тротоар в двете посоки. — Току-що ми се обади Джимбо, храбрият брокер на недвижими имоти. Успял да се свърже с Бърнис Тоул, която се оказала дъщерята…
— Дъщерята на тайнствената госпожа Арнет?
— Точно така. Госпожа Тоул си нямала и хабер, че някой живее в къщата. Мислела, че е празна от години. Имало нещо сбъркано около някакво завещание… Семейството нямало право да продава къщата под определена сума, но Джим им казал, че тази сума е една безумна мечта. Горе-долу това е… Адски ми се пуши една цигара… Може би защото вътре мирише на пури и това пробуди желанието ми…
— Нещо по отношение на гостите? Пускала ли е гости в къщата си госпожа Тоул?
— Никой не си спомня кога за последен път е имало гости в тая съборетина. Предполагам, че нашият човек е възприел тактиката на скитниците, заселващи се в разни изоставени сгради. Възползва се безплатно от всичко, което може, бяга в момента, в който надушва, че могат да го разкрият… Казва ли ти някой? Не знам какво мислиш да правим…