— Май трябва да се приберем в хотела — отвърна тя, отключи колата и се обърна да погледне осветените прозорци на къщата. — Тук вече нямаме работа.
— Дано барът на хотела да е още отворен — промърмори Марино и отвори дясната врата. Старателно повдигна крачолите на панталона си, преди да се отпусне на седалката. — Ококорил съм се и едва ли ще мога да заспя. Все така става, мамка му… Нямам нищо против и една цигарка, след като ударя няколко бирички… Сетне може и да заспя…
Скарпета затръшна вратата и завъртя стартерния ключ.
— Надявам се барът да е затворен — каза. — Ако изпия едно питие, няма да мога да мисля. Какво е станало, Марино? — Натисна газта и светлините на къщата на Едгар Алан Пог бавно се плъзнаха назад. — Живял е тук без никой да му обръща внимание. Напълнил е бараката за дърва с човешки останки, но никой не го е забелязал дори да излиза на двора. Как е възможно това? Нима госпожа Полсън никога не го е виждала да шета нагоре-надолу? Ами Джили?
— Защо не се отбием да я попитаме? — внезапно предложи Марино и инстинктивно положи ръце в скута си. Сякаш искаше да се предпази.
— Наближава полунощ — възрази Скарпета.
— Вярно — изсмя се иронично Марино. — Нека бъдем възпитани.
— Добре — внезапно се съгласи тя и зави наляво по Грейс Стрийт. — Но бъди нащрек. Не знаем как ще реагира, като те види…
— Тя трябва да бъде нащрек заради това, което имам да кажа, а не обратното — изръмжа едрият мъж.
Скарпета направи обратен завой и паркира пред малката тухлена къща, непосредствено зад тъмносиния миниван. Светеше само в дневната, но пердетата бяха спуснати. Опита се да открие повод за късното посещение, тъй като изобщо не беше сигурно, че госпожа Полсън ще отвори. В крайна сметка реши, че е по-разумно да й позвъни по телефона. Прегледа последните набирания, запаметени в джиесема, надявайки се номерът на Полсън да е все още между тях. За съжаление го нямаше. Наложи се да рови из чантата си за листчето хартия, на което го беше записала след първата си среща със Сузана Полсън. Откри го, прехвърли го в апаратчето и зачака, опитвайки да си представи сложния път, по който обаждането й щеше да стигне до телефона, монтиран до леглото на госпожа Полсън.
— Ало?
Гласът прозвуча вяло и уморено.
— Обажда се Кей Скарпета. Намирам се пред къщата ви. Нещо се случи и трябва да поговорим. Моля, отворете вратата.
— Колко е часът? — попита жената, а в гласа й се появи объркване и страх.
— Моля ви, отворете — повтори Скарпета и излезе от колата. — Намирам се точно пред вратата ви.
— Добре, добре — съгласи се Сузана Полсън и прекъсна връзката.
— Стой в колата — заповяда Скарпета, навеждайки се към тъмното купе. — Излез чак след като отвори. Ако те види през прозореца, вероятно изобщо няма да се покаже…
Затръшна вратата и тръгна към верандата. Една сянка се плъзна зад пердето в хола, после светна и лампата в антрето. Скарпета стоеше и чакаше. Миг по-късно вратата се отвори. Госпожа Полсън беше облечена в памучна роба с вдигнат догоре цип, косата й беше сплескана от възглавницата, а очите й подути.
— Какво има, за Бога? — възропта тя, пропускайки Скарпета в къщата. — Защо сте тук? Какво е станало?
— Искам да разбера дали познавате мъжа, който живее в къщата отзад — рече Скарпета.
— Какъв мъж? — объркано я погледна домакинята. — Каква къща?
— Онази отзад — посочи с пръст Скарпета, очаквайки Марино всеки момент да се появи. — Там е живял един мъж. Хайде, госпожо Полсън! Не може да не сте го виждала!
Марино почука, а госпожа Полсън подскочи и се хвана за сърцето.
— Господи! Кой ли пък е сега?
Скарпета мълчаливо отвори вратата и Марино влезе. Лицето му беше зачервено, очите му избягваха домакинята. Затвори след себе си и тръгна към дневната.
— О, не! — простена госпожа Полсън, после изведнъж се ядоса: — Не го искам тук! Моля ви, накарайте го да излезе!
— Кажете за мъжа оттатък оградата — настоя Скарпета. — Не може да не сте видяла светлините!
— Като Едгар Алан ли се представи, или с някакво друго име? — намеси се Марино, а чертите на лицето му издаваха решителност. — И не ни разигравай, Сузи, защото нямаме настроение за игри. Как се представи тоя тип? Бас държа, че вие двамата сте се харесали!
— Казвам ти, че не знам за никакъв мъж — сопна се госпожа Полсън, после лицето й изведнъж започна да губи цвета си: — Нима мислите, че… О, Господи! — Във влажните й очи проблесна страх, а думите й прозвучаха убедително — разбира се, дотолкова, доколкото са убедителни думите на всеки лъжец. Скарпета изобщо не й повярва.