— Бяха ли дръпнати пердетата в момента, в който Джили погледна навън? — попита Марино.
Госпожа Полсън сякаш се вцепени, замръзна. Ноктите й бяха забити дълбоко в дланите.
Марино стрелна Скарпета, която едва забележимо кимна с глава.
— Всичко е наред, госпожо Полсън — каза успокоително тя. — Опитайте малко да се отпуснете… Колко време преди смъртта на Джили стана тази случка с галенето на кучето през оградата?
Госпожа Полсън избърса очите си, но не отговори.
— Дни? Седмици? Месеци?
— Не знам защо пак се връщате тук — най-сетне вдигна поглед домакинята. — Помолих ви да не го правите…
— Заради Джили — отвърна Скарпета, опитвайки се да я върне към неприятните спомени. — Трябва да знаем всичко за мъжа, когото сте видяла през оградата — онзи, който е галил кучето…
— Не можете да се връщате просто ей така, след като съм ви казала да ме оставите на мира…
— Съжалявам, че не ме искате тук — тихо рече Скарпета, внимавайки да не променя позицията си до камината. — Може и да не вярвате, но аз се опитвам да ви помогна. Всички искаме да разберем какво се е случило с дъщеря ви. Със Суити също…
— Не — промълви с вече сухи очи жената. — Настоявам веднага да напуснете! — С нищо не показа, че тази подкана се отнася и за Марино, който седеше на стола до дивана. — Ако не се махнете, ще потърся помощ! Ще извикам полиция!
„Искаш да останеш насаме с него — добави мислено Скарпета. — Пак искаш да си поиграете, защото игрите са по-лесни и по-приятни от реалния живот.“
— Помните ли, че полицията прибра някои неща от стаята на Джили? — попита на глас тя. — Върху чаршафите й открихме доста интересни следи…
— Не ви искам тук! — изръмжа госпожа Полсън. Красивите черти на лицето й бяха сгърчени, очите й гледаха студено.
— Нашите специалисти търсеха улики. Върху чаршафите на Джили, върху пижамата и всичко друго, което беше взето от стаята й… Върху нея също. Аз лично я прегледах… — Очите й не се отделяха от красивото, но някак блудкаво лице на домакинята. — Не бяха открити никакви кучешки косми. Нито един!
В безжизнените очи на госпожа Полсън се стрелна някаква мисъл. Като дребна рибка в плитка вода.
— Нито един кучешки косъм — повтори Скарпета от позицията си до камината. — Никаква следа от басет. Ясно е, че Суити е изчезнала… Но причината за това е друга — тя просто не е съществувала. Не е имало никакво кученце…
Госпожа Полсън се извърна към Марино, но не потърси погледа му.
— Кажи й да се маха!
Каза му го като на съюзник, като на брачен партньор. След това се обърна към Скарпета и добави:
— Вие, докторите, сте свикнали да правите каквото си поискате!
— Защо излъга за кучето? — попита я Марино.
— Суити я няма — отвърна тя. — Просто изчезна.
— Щяхме да разберем, ако в къщата ти е имало куче — предупредително я изгледа Марино.
— Джили постоянно гледаше през прозореца, все се надяваше да види Суити… Отваряше го и я викаше по име…
— Никога не сте имали куче, Сузи — меко каза Марино. — Така беше, нали?
— Тя оставяше прозореца си отворен заради Суити. Когато Суити беше на двора, тя я викаше през прозореца и се смееше. Затова и се счупи резето… — Госпожа Полсън бавно разтвори длани и се загледа в кървавите полумесеци върху тях, оставени от ноктите й. — Трябваше да извикам някой да го поправи…
44.
В десет на следващата сутрин Луси нервно крачеше напред-назад из чакалнята, демонстрирайки нервност. Вземаше в ръце разни списания, след което бързо ги захвърляше. Надяваше се пилотът на хеликоптер, когото завари тук, да бъде извикан в кабинета за преглед или пък да получи спешно повикване и да се надигне от стола срещу телевизора. Обикаляше хола на апартамента в близост до болничния комплекс, като час по час спираше да надникне през старомодните прозорци, които гледаха към Бар Стрийт и старите сгради по нея, повечето от които паметници на културата. Тротоарите бяха почти пусти, тъй като туристите в Чарлстън щяха да се появят чак през пролетта.
Беше натиснала звънеца преди петнадесетина минути. Отвори й възрастна жена със сбръчкано лице, която я въведе в рецепцията, намираща се вдясно от вратата. В по-добри времена помещението вероятно е било домашен параклис. Жената й подаде един празен формуляр на Федералната администрация по въздухоплаване — същия Луси попълваше веднъж на две години вече цяло десетилетие, след което изчезна към горния етаж по извитото, полирано до блясък стълбище. Формулярът лежеше на ниската масичка в хола. Луси започна да го попълва, после спря. Взе поредното списание от лавицата, прелисти го набързо и го върна обратно. Хеликоптерният пилот усърдно попълваше своя формуляр, като от време на време вдигаше глава да я погледне.