— Не ми е работа, но все пак искам да ви предупредя, че доктор Полсън много държи формулярите да бъдат правилно попълнени — обади се с приятелски глас той.
— Значи сте наясно как става това — въздъхна Луси и седна на масата. — Мен обаче хич ме няма. В гимназията явно съм пропуснала уроците за работа с формуляри.
— И аз ги мразя — рече пилотът. Беше млад мъж с отлично телосложение и късо подстригана черна коса. Преди малко й се беше представил като боен пилот на „Блек Хоук“ в Националната гвардия. — Последния път забравих да попълня раздела за алергии и компютърът не прие формуляра. Бях забравил, че вземам хапчета против алергия, защото жена ми държи котка, знаете…
— Гадно — съгласи се Луси. — Един пропуск и компютърът зачерква живота ви за месеци напред.
— Този път си нося копие от един стар формуляр — усмихна се пилотът и вдигна лист жълта хартия, навита на руло. — По този начин отговорите ми винаги са едни и същи. Това е ключът, друг няма. Но на ваше място щях да си попълня съвестно формуляра. Той никак не обича пациенти, които не са готови с документите си.
— Направих една грешка — каза Луси и посочи своя формуляр. — Написах града в погрешна графа. Май ще се наложи да го попълня наново.
— Несъмнено — съчувствено я погледна пилотът.
— Ако онази жена се появи, ще й поискам нов формуляр.
— Онази възрастната ли? — попита пилотът. — Тя е тук от цяла вечност!
— Откъде знаете? — погледна го с интерес Луси. — Не сте ли твърде млад, за да твърдите подобни неща?
Младежът се усмихна и веднага пролича, че няма нищо против да пофлиртува.
— Ще се изненадате, ако ви кажа колко време вече летя — гордо заяви той. — А вие от кое летище сте? Не съм ви срещал наоколо. Пък и летателният ви комбинезон е доста странен, за пръв път виждам такъв. Със сигурност не е военен, нали?
Луси носеше черен летателен комбинезон с американското знаме на едното рамо и доста необичайна нашивка на другото — орел, заобиколен от звезди, върху основа от синьо и златно, която беше нейно собствено изобретение. На ревера й имаше кожен калъф за идентификационна карта, на който пишеше „П. У. Уинстън“. Табелката беше залепена с прозрачно тиксо и лесно можеше да се подменя. Баща й беше кубинец и поради този факт минаваше за латиноамериканка, италианка или португалка, без дори да се докосне до грим. Днес беше в Чарлстън, Северна Каролина, където без проблеми я приемаха като хубава бяла жена с няколко капчици южняшка кръв, която говореше с едва доловима, но много очарователна мекота.
— Деветдесет и първи полигон — отговори Луси. — Човекът, за когото летя, притежава 430…
— Завиждам му — каза с въздишка пилотът. — Трябва да е фрашкан с пари, но 430 е страхотна птичка! Как намирате страничната видимост? На повечето пилоти им трябва известно време, за да свикнат…
— Влюбена съм в нея — отвърна Луси, а мислено се помоли на Бога да затвори устата на тоя тип. Не се притесняваше от никакви въпроси, тъй като беше в състояние да говори за хеликоптери наистина цял ден, но в момента предпочиташе да мисли за монтажа на тайните предаватели, които искаше да остави някъде из къщата на Франк Полсън.
За щастие в чакалнята отново се появи възрастната жена, която съобщи на пилота, че доктор Полсън е готов да го приеме — разбира се, ако е попълнил формуляра и е сигурен в отговорите си.
— Ако ви се случи път към „Мъркюри Еър“, непременно се отбийте — покани той Луси. — Имаме офис до хангарите, вижда се от паркинга. Ще го познаете по един лъскав „Харли“, който държа отпред…
— Ние с вас имаме еднакви вкусове — похвали го Луси, после се обърна към жената и добави: — Моля ви за още един формуляр, защото този го обърках…
— Чакайте да видим какво мога да направя — отвърна секретарката и я дари с подозрителен поглед. — Този не го хвърляйте, защото ще объркаме входящите номера…
— Добре, госпожо. Ето го тук, на масата… — Обърна се към пилота и добави: — Съвсем наскоро размених своя „Спортстър“ за един „Ви-Род“. Чисто нов, още не е разработен…
— Господи! Четиристотин и трийсет, плюс „Ви-Род“! — възхитено промълви младият пилот. — Сякаш копирате моя живот преди време!