Но тя изобщо не се възползва от неговата тоалетна, а само пусна водата. След което отправи едно тихо „съжалявам“, предназначено за Бентън. И това беше всичко. Измъкна приемника от ухото си и го прибра в джоба на пилотския си комбинезон. Не остави чашата с урина върху капака на тоалетната чиния, просто защото нямаше намерение да оставя тук нищо, свързано с нейната биология. Не допускаше, че нейната ДНК може да присъства в нечия база данни, но действаше така, сякаш това е абсолютно възможно. С течение на годините се беше научила да взема всички предпазни мерки и никога не оставяше отпечатъци или ДНК следи — нито у дома, нито в чужбина. Но свикнала да допуска най-лошите сценарии, тя се въздържа да остави урината си на този доктор, който явно нямаше търпение да скочи на П.У. Уинстън — мадамата от картончето на ревера й. Бе се постарала да избърше всички предмети, които бе докосвала в тази къща. Никой не би могъл да открие отпечатъци, които да я идентифицират като Луси Фаринели, бивш агент на ФБР.
Върна се обратно в кабинета, готова и за най-лошия сценарий. Но това личеше единствено по пулса й.
— Лимфните ви възли са леко увеличени — обяви доктор Полсън, а тя моментално усети, че лъже. — Кога за последен път… Всъщност, вече споменахте, че не обичате да ходите на лекар. По всяка вероятност отдавна не сте си правила основен преглед и пълна кръвна картина, нали?
— Увеличени ли са?! — реагира с добре изиграна паника Луси.
— Добре ли се чувствате напоследък? Не изпитвате ли силна умора? Имали ли сте треска? — Той отново пристъпи към нея и натика отоскопа си в лявото й ухо. Лицето му се оказа на сантиметър от бузата й.
— Не съм била болна — отговори тя, а той премести уреда в другото й ухо.
Отдръпна се за момент, остави отоскопа и взе друг подобен уред, наречен офталмоскоп. С него прегледа очите й, приближавайки се съвсем близо до нея. После дойде ред на стетоскопа. Луси направи всичко възможно да изглежда уплашена, макар че гневът беше единственото чувство, което я вълнуваше в момента. „На практика изобщо не се страхувам“ — помисли си тя, докато се отпускаше върху шумолящата хартия на ръба на кушетката.
— Моля дръпнете ципа на комбинезона и го съблечете до кръста — заповяда с предишния си безпристрастен глас докторът.
Луси му хвърли един кос поглед, помълча за миг, после рече:
— Съжалявам, но май се налага отново да отскоча до тоалетната…
— Вървете — кимна Полсън и в гласа му се долови някаква сянка на нетърпение. — Но имайте предвид, че закъснявам!
Този път престоят й в банята продължи по-малко от минута. Водата беше пусната в момента, в който приемникът отново зае място в ухото й.
— Моля да ме извините, но точно преди да тръгна насам, изпих една голяма диетична кола — обясни тя. — Това беше голяма грешка!
— Смъкнете комбинезона — заповяда той.
Луси се поколеба. Беше на прага на истинското предизвикателство, но знаеше какво трябва да направи. Дръпна ципа и смъкна пилотския комбинезон около кръста си. Направи го така, че писалката да се извърти надясно, а жичката за връзка с клетъчния интерфейс, залепена от вътрешната страна на плата, да си остане скрита.
— Не толкова вертикално! — екна в ухото й гласът на Бентън. — Наведи я надолу, може би с десетина градуса!
Тя лекичко опипа горната част на пилотския комбинезон около кръста си.
— Виждам, че носите и сутиен — сякаш се изненада доктор Полсън.
— Трябва ли да го сваля? — погледна го срамежливо и с лека уплаха Луси. — Никога досега не съм…
— Моля ви, нека не губим излишно време госпожице Уинстън!
Докторът тикна краищата на стетоскопа в ушите си и намръщено пристъпи към нея. Тя мълчаливо изхлузи спортния сутиен през главата си и замръзна на ръба на покритата с хартия кушетка.
Той притисна стетоскопа под едната й гърда, а след това и под другата. Пръстите му леко я докоснаха, но тя не помръдна. Дишаше бързо, сърцето й блъскаше като лудо, регистриращо не страх, а гняв. Той обаче си мислеше, че това се дължи на страха. Запита се каква ли е картината, която получава Бентън. Внимателно опипа комбинезона около кръста си, докосвайки леко камерата писалка. Също като доктор Полсън, който се преструваше, че не се интересува от това, което вижда и докосва.
— Десет градуса надолу и леко вдясно — инструктира я Бентън.
Доктор Полсън я накара да се наведе напред и започна да изследва гърба й, а тя се възползва от позицията, за да изпълни инструкцията.
— Дишайте дълбоко.
Явно имаше опит в това, което вършеше. Докосваше я навсякъде — с пръсти, шепа или цяла ръка, но го правеше в синхрон с изискванията на прегледа. Само издутите му панталони, плътно притиснати в нея, издаваха, че нещо не е наред.