Луси блъсна вратата с рамо и влетя в терминала, стиснала по един сак във всяка ръка. След което се закова на място, изненадана да го види.
— Дай да ти помогна — рече той и пое единия сак.
— Не очаквах да те видя тук…
— Е, тук съм и толкоз. Както и ти. Нека се опитаме да извлечем най-доброто от този факт.
Богаташите с кожените палта и яки очевидно ги взеха за недоволна от живота двойка: той, богатият възрастен мъж; тя, младата и красива съпруга или любовница. Мина му през ума, че някой може да я вземе за негова дъщеря, но Бентън не се държеше като баща. Всъщност, не се държеше и като любовник Можеше да се обзаложи, че богаташите наоколо ги вземат за типична семейна двойка от тяхната собствена черга… Той не носеше нито кожи, нито злато, нито пък изглеждаше показно богат. Но около него се носеше онази особена аура, която излъчват само богатите, ама много богатите хора… В продължение на много години Бентън беше водил тих и незабележим живот. И през всичките тези години беше имал достатъчно време да трупа фантазии, планове и пари…
— Поръчала съм кола под наем — каза Луси, докато прекосяваха терминала, който нямаше нищо общо с обичайните летища, а приличаше по-скоро на малка хижа от дърво и камък, обзаведена с кожени мебели и модерно западно изкуство. Пред входа й се издигаше внушителната бронзова скулптура на скален орел.
— Ами тогава вземи си я — рече Бентън и изпусна облаче пара в ледения въздух. — Ще се срещнем в „Маруун Белс“.
— Какво? — погледна го с недоумение тя и спря пред входа, без да обръща внимание на пиколата с дълги палта и каубойски шапки.
Бентън бавно извърна към нея загорялото си лице с твърди черти. Отначало се усмихнаха само очите му, а след това ги последваха и устните. Стоеше на крачка от бронзовия орел и внимателно я оглеждаше от главата до петите. Тя носеше ботуши, в които бе затъкнала широки брезентови панталони, а нагоре бе облякла скиорско яке.
— В колата имам апрески — рече той.
Очите му останаха приковани в нейните. Вятърът развя косата й, която беше по-дълга, отколкото я помнеше. Имаше тъмнокестеняв цвят, с червеникав оттенък, сякаш близната от огън. Студът бързо зачерви бузите й. Винаги си мислеше, че да я гледа в очите, беше все едно да наднича в сърцето на ядрен реактор или в кратера на действащ вулкан… За да зърне това, което е видял Икар в полета си към слънцето…
Очите й променяха цвета си както от светлината, така и от непостоянното й настроение. В момента бяха яркозелени. Очите на Кей бяха сини, също така наситени, но по свой начин. Оттенъците им бяха по-ненатрапчиви — меки като утринна мъгла или твърди като стомана. Сърцето му се сви. Кей му липсваше, адски много му липсваше! Появата на Луси върна болката му, още по-жестока от преди.
— Мислех, че ще ходим пеша и ще си поговорим — подхвърли той, докато вървяха към паркинга. Каза го с тон, който изключваше всякакви възражения. — Длъжни сме да го направим, при това веднага. Затова ще те чакам в „Маруун Белс“ — там горе, където свършва пътят и дават моторни шейни под наем… Ще се справиш ли с височината? Въздухът е доста разреден…
— Знам, че е разреден — каза на гърба му тя, тъй като Бентън вече се беше обърнал и се отдалечаваше.
49.
От двете страни на прохода се издигаха стръмни заснежени склонове, върху които падаха сенките на късния следобед. На високите върхове отвъд тях вече валеше сняг. След три и половина беше безсмислено да се карат ски, тъй като тук, в Скалистите планини, се мръкваше рано, а пътищата бързо замръзваха.
— Трябваше да тръгнем обратно по-рано — промърмори Бентън, забивайки щеки пред обувките си. — Двамата сме опасни заедно, тъй като не знаем кога да се откажем…
Бяха подминали четвъртия маркер за лавини, до който Бентън предложи да стигнат в началото на прехода, и бяха продължили със стабилно темпо нагоре, към езерото Маруун. Но бяха принудени да се върнат обратно на по-малко от километър от него, за да не замръкнат в планината. По всичко личеше, че ще стигнат до колите си по тъмно. Бяха гладни, започваше да им става студено. Дори Луси се почувства уморена, макар че за нищо на света нямаше да го признае. Бентън обаче виждаше, че голямата надморска височина започва да й се отразява — тя забави крачка и изгуби желание за разговор.