— Съжалявам да го чуя — рече Бентън. — Ето го и втория маркер… — Щеката му посочи към дебелия кол, на който беше изписана голяма цифра 2.
— Все пак успя да го преодолее — добави Луси, стъпвайки в старите им дири, защото беше по-лесно. — Справи се и с гумените куршуми. Но не бих казала, че беше във възторг от тези симулации.
— Човек трябва да е луд, за да ги хареса — поклати глава Бентън.
— Познавам неколцина, на които симулациите им допаднаха — призна Луси. — Може би и аз самата съм сред тях. Болката е ужасна, разбира се, но именно в това се съдържа предизвикателството, нали? Значи съжаляваш, че тя не напусна? Мислиш ли, че е трябвало да го направи? Аз самата си давам сметка, че би трябвало да я освободя…
— Защото е била нападната в дома ти?
— Знам, че не мога — въздъхна Луси. — Ако я уволня, тя ще ме даде под съд.
— Да — рече след кратка пауза той. — По мое мнение тя трябва да се махне. Абсолютно задължително! — Направи няколко крачки, забивайки щеките в снега, после се обърна да я погледне. — Когато си я накарала да напусне полицията на Лос Анджелис и да постъпи при теб, разсъдъкът ти трябва да е бил замъглен като онези планини отсреща… — Дясната му щека се насочи към приближаващата буря. — Може би е била добро ченге, но това не я прави подходяща за операции на твоето ниво. Надявам се да напусне, преди да се е случило нещо наистина лошо…
— Прав си — изпусна облаче бяла пара Луси. — Слава Богу, че то още не се е случило…
— Никой не е убит — подхвърли той.
— Засега — допълни тя. — Господи, това ми идва доста… Наистина ли го правиш всеки ден?
— Горе-долу. Ако времето позволява…
— По-лесно е да пробягаш маратонското разстояние — оплака се тя.
— Разбира се, стига да тичаш там, където има кислород… Ето го и маркер номер едно… Ще бъдеш доволна, като разбереш, че разстоянието между него и номер две е съвсем малко.
— Пог няма криминално досие. Той е просто един неудачник. Направо не мога да повярвам… — Луси изпусна поредното облаче бяла пара и добави: — Неудачник, който е работил при леля ми. Но защо мен? Може би иска да докопа нея, а не мен… Може би обвинява леля Кей за здравословните си проблеми и Бог знае още за какво…
— Не — поклати глава Бентън. — Обвинява теб.
— Но защо? Това е лудост!
— Да, малко или повече е лудост. Но ти си удобна за илюзорния му начин на мислене. Само това мога да ти кажа… Той наказва теб. Когато е нападнал Хенри, вероятно е наказвал именно теб. Няма как да знаем какво точно минава през ум като неговия. Логиката му е различна от нашата. Мога да кажа, че е по-скоро психотичен, отколкото психопатичен; импулсивен, а не преценяващ тип… Това горе-долу е всичко, което мога да ти кажа… — Замълча за момент, после добави: — Ето, бурята вече е тук…
Луси побърза да си сложи очилата. Вятърът я блъсна здраво, снежинките жилнаха незащитената й кожа. Бяха сухи и твърди, по-близо до представата за градушка, отколкото за мек и пухкав сняг. Дърветата от двете страни на замръзналата пътека тихо простенаха.
50.
Клоните на смърчовете и трепетликите зад прозореца се огъваха от тежестта на снега.
Скърцането на скиорските обувки на минувачите се чуваше дори горе, на третия етаж. Ниската и издължена сграда на хотел „Сейнт Реджис“ й напомняше за дракона, клекнал в подножието на планината Аякс. За разлика от хората, кабинковият лифт все още не беше се събудил за живот в този ранен час. Планината блокираше лъчите на слънцето и всичко наоколо тънеше в синкави сенки. Студената тишина се нарушаваше единствено от стъпките на подранилите скиори.
След безумното изкачване до езерото Маруун в късния следобед на предния ден Бентън и Луси се качиха в колите и всеки подкара по пътя си. Той по принцип не я искаше в Аспен, още по-малко пък искаше Хенри, която почти не познаваше, но която въпреки това му се натресе на главата. Но такъв е животът: странен и пълен с изненади. Хенри вече беше тук, а сега цъфна и Луси. Бентън побърза да я предупреди, че не е удобно да отсяда при него. И това беше напълно разбираемо, защото се опасяваше, че появата й ще повлияе зле и на малкото, което бе успял да постигне с Хенри. Днес обаче Луси щеше да се види с нея, в удобно за Хенри време. Бяха изтекли две седмици и Луси вече не издържаше, смазана под тежестта на въпросите без отговор. Искаше да види Хенри, независимо от моментното й състояние.