Лъчите на слънцето проникваха през предното стъкло и затопляха лицето на Пог, който беше дръпнал седалката максимално назад и лежеше със затворени очи. Надяваше се, че слънцето ще го излекува от грипа. Майка му твърдеше, че слънчевата светлина съдържа витамини и лекува всичко. Затова като остареят, хората се местели да живеят във Флорида. Така казваше майка му. „Някой ден и ти ще се преместиш във Флорида, Едгар Алан. Сега си млад, но един ден ще бъдеш стар и болен като мен и тогава ще пожелаеш да се преместиш във Флорида. Дано дотогава си намериш по-престижна работа, Едгар Алан. Защото с тези темпове, с които се развива кариерата ти, едва ли някога ще стигнеш до Флорида.“
Майка му го ръчкаше да печели пари и това го тревожеше до смърт. После умря и му остави достатъчно, за да се премести във Флорида, стига да пожелае. Той напусна работа и започна да живее с чековете, които идваха веднъж на две седмици. Последният от тях вероятно отдавна го чакаше в пощата, но той не беше в Ричмънд, за да си го вземе. Имаше малко пари и без чековете. Засега му бяха достатъчни. Все още можеше да си позволява скъпите пури. Ако майка му беше тук, сигурно щеше да му се скара, че пуши, докато е болен, но той нямаше намерение да спира. Помисли си за инжекцията срещу грип, която пропусна, защото чу новината за събарянето на старата му сграда, а също така и за преместването на Голямата риба, отворила офис в Холивуд, Флорида.
Щатът Вирджиния назначи нов главен съдебен лекар и веднага след това Пог научи, че старата сграда на службата по съдебна медицина ще бъде съборена, а на нейно място ще се изгради паркинг. Луси беше във Флорида, а ако Скарпета не беше изоставила Пог и Ричмънд, нямаше да има нужда от нов шеф и никой нямаше да пипне старата сграда. Всичко щеше да си остане както преди, той нямаше да пропусне противогрипната си ваксина и вероятно нямаше да пипне грипа… Събарянето на старата му сграда не беше правилно, не беше и справедливо. Но никой не го попита как ще се почувства без нея. Тя си беше неговата сграда. Все още получаваше чека си веднъж на две седмици, все още разполагаше с ключ за задния вход, все още работеше в анатомичното отделение, обикновено нощем…
Работеше си спокойно там, когато изведнъж чу, че сградата ще бъде съборена. Беше последният човек, останал да работи там. На другите изобщо не им пукаше за нея. Но сега трябваше да си събира нещата и да се изнася. Всички хора, които съхраняваше в надупчените кашони там долу, трябваше да бъдат изнесени тайно, късно през нощта… Беше много уморително. Слизаше и изкачваше стълбите до мазето, прекосяваше и част от паркинга. Пепелта проникваше навсякъде и дробовете скоро започнаха да го болят. Един от кашоните се изплъзна от купчината, която носеше в ръце, падна и се разпиля на асфалта на паркинга. Беше невъзможно да събере пепелта, която се оказа по-лека от въздуха и се разлетя на всички страни. Какъв ужас! Това не беше честно! Неусетно изтече един месец и той закъсня за противогрипната си инжекция, а и ваксината свърши. Отново се закашля, силна болка прониза гърдите му. Но той не помръдна, попивайки витамините от слънчевите лъчи. В съзнанието му се въртеше само една мисъл и тя беше свързана с Голямата риба…
Когато мислеше за нея, винаги се чувстваше ядосан и депресиран. Тя не знаеше нищо за него и дори не му беше казвала „добър ден“, но въпреки това беше станала причина за възпалените му дробове. Заради нея той остана без нищо. Тя притежаваше имения и коли, които струваха стотици пъти повече от къщите, в които беше живял той. А когато това се случи, дори не си направи труда да се извини… Само се засмя. Вероятно й се стори смешно да го види как подскача от изненада и проскимтява като настъпено кученце, стъписан на прага на стаята за балсамиране. Стъпила на платформата на една от празните колички, тя профуча на сантиметри от него и весело се смееше. Леля й стоеше пред една от вградените в пода вани и обясняваше на Дейв за някакви проблеми, възникнали на общото събрание.
Скарпета слизаше долу само ако имаше проблем. В онзи ден, който беше горе-долу по същото време като сега — някъде около Коледа, тя домъкна и тази разглезена Луси, за която Пог само беше чувал — като всички останали. Знаеше, че е от Флорида и живее в Маями при сестрата на Скарпета. Без да е запознат с всички детайли, му стана ясно, че тази Луси се къпе във витамини и никой не й натяква, че не е достатъчно заслужила, за да живее във Флорида.
Защото тя вече живееше там. Беше родена там, без никакви заслуги от нейна страна. И се беше изсмяла на Пог. Яхнала празната количка, тя почти се сблъска с него, но успя да го избегне и да се забие в платформата с празни бидони от формалдехид. Един от тях падна и се затъркаля по наклонения под, а той подскочи и предизвика смеха на Луси. Тя прелетя покрай него като палаво дете, яхнало количката за пазаруване в някой супермаркет. С тази разлика, че не беше дете, а напращяла тийнейджърка — едно напълно разцъфнало и гордо с хубостта си седемнайсетгодишно момиче. За възрастта й Пог беше абсолютно сигурен, тъй като знаеше наизуст датата на раждането й. Всяка година й изпращаше анонимни поздравителни картички, надписани за д-р Скарпета, Съдебна медицина, Четиринайсета улица — север, номер девет. Продължи да ги изпраща и в периода, в който сградата вече беше изоставена от всички, макар да се съмняваше, че Луси е получила някоя от тях…