В онзи паметен ден Скарпета стоеше до каменната вана, наметнала бялата манта върху едно изключително елегантно костюмче. Имала среща с някакъв депутат, обясни на Дейв тя. Щели да разговарят за някакъв законопроект, но Пог не помнеше какъв, защото тогава хич не му беше до законопроекти. Пое си дъх, гърдите му болезнено проскърцаха. Остана да лежи със затворени очи под топлите лъчи на слънцето. Онази сутрин Скарпета изглежда изключително добре в хубавите си дрехи. Пог винаги беше страдал от липсата на внимание от нейна страна, тъй като тя изобщо не го поглеждаше. Наблюдавайки я отдалеч, усети как отмалява от някаква непонятна, но сладка тръпка, която прониза тялото му. Изпитваше чувства и към Луси, но те бяха по-различни. Усещаше специалното отношение на Скарпета към племенницата й и вероятно по тази причина и той започна да храни някакви чувства към нея. Но те бяха съвсем различни…
Празният бидон с грохот се търкаляше към Луси, която още стоеше на количката. От отвора му пръскаха ситни капчици формалдехид, част от онези два-три литра на дъното, които никой не беше в състояние да източи. Няколко от тях попаднаха в лицето му в момента, в който сграбчи варела с две ръце, една проникна в устата му и той неволно преглътна. По-късно, затворен в тоалетната, Пог се скъса да кашля и повръща, но никой не дойде да го види. Нито Скарпета, нито Луси. През залостената врата на тоалетната се чуваше веселият смях на момичето, което отново беше яхнало количката. Никой не си даде сметка, че точно в този момент беше разбит животът на Едгар Алан Пог, разбит завинаги…
— Добре ли си, Едгар Алан? — подвикна зад залостената врата Скарпета, но не направи опит да влезе.
Той запомни тези думи, които впоследствие си повтаряше години наред. Толкова често, че в крайна сметка не помнеше дали пресъздава вярно интонацията на гласа й.
— Добре ли си, Едгар Алан?
— Да, госпожо. Искам само да се измия…
Когато Пог най-сетне излезе от тоалетната, количката на Луси беше зарязана в средата на помещението, а тя самата беше изчезнала. Нямаше я и Скарпета, Дейв също си беше тръгнал. В подземието беше само Пог, който щеше да умре, тъй като самотната капка формалдехид бе успяла да проникне в дробовете му и те горяха като жарава. Но той беше сам в подземието, нямаше кой да му помогне.
— Сама виждате, че знам всичко — обясни по-късно на госпожа Арнет, зает да подрежда шестте шишенца с розова балсамираща течност до лъскавата маса от неръждаема стомана. — Понякога човек трябва да страда, за да почувства страданието на другите — каза на госпожа Арнет, докато късаше парче канап от кълбото, закачено на количката. — Знам, че помните колко време прекарах край вас, как разговаряхме за вашето завещание и намеренията ви, как обсъждахме къде могат да ви изпратят — в обикновена морга или в някоя университетска патология. Вие казахте, че обичате Шарлотсвил, а аз ви обещах, че в такъв случай ще направя всичко възможно да попаднете в тамошната университетска патология. Стоях с часове в къщата ви и ви слушах, нали? Отзовавах се на всяко ваше позвъняване — първо заради документа, а после, защото вие имахте нужда от слушател и се опасявахте, че близките ви ще го оспорят.
Не могат, успокоих ви аз. Това е абсолютно законен документ. Това е последната ви воля. Ако желаете да дарите тялото си за медицински цели, а след това да бъдете кремирана от мен, вашите близки нямат думата…
Пог опипа шестте месингови патрона 38-и калибър в джоба си, продължавайки да се припича на слънце зад волана на белия буик. В компанията на госпожа Арнет се чувстваше като господар на света, по-силен от всякога. Като Господ Бог, като олицетворение на всички закони.
— Аз съм една нещастна старица, Едгар Алан — сподели при последната им среща тя. — Тялото ми се разкапва, а докторът не иска дори да ме погледне, въпреки че живее оттатък оградата. Никога не остарявай толкова, Едгар Алан…