— Опасявали сте се от стероидна психоза?
— Няма начин да избегна подобни опасения, при това за всички пациенти — поклати глава докторът. — Сблъскаш ли се веднъж със стероидната психоза, цял живот я помниш. Но не мога да кажа дали Едгар Алан е имал пристъпи заради лекарствата, или просто си е превъртал. Как го е извършил, ако разрешите да попитам? Как е убил момиченцето Полсън?
— Чували ли сте за Бърк и Хеър? Двамата шотландци от началото на XIX век, които убивали хора и продавали телата им за медицинска дисекция? По онова време трупове за дисекция се намирали трудно. На практика студентите по медицина получавали шанс да изучават анатомията на човешкото тяло само ако то било доставяно от пресния си гроб или по други незаконни начини.
— Кражбите на трупове — кимна доктор Филпот. — Чувал съм нещичко за тях, но нямам представа дали ги има и в наше време. Хората, които разкопавали гробовете и предоставяли тела за дисекция, били наричани „възкресители“.
— В днешно време не говорим за убийства с цел продажба на трупове, но все още се среща този феномен. Тези случаи обаче са толкова трудни за разкриване, че нямаме представа за честотата им.
— Удушаване, арсеник?
— Според съдебномедицинската патология, този тип убийство се характеризира с механична асфикция. Говори се, че практикуващите го имали навик да избират жертвата си предварително — обикновено възрастен човек или болно дете, след което сядали върху гърдите, покривайки носа и устата…
— Така ли е умряло клетото дете? — попита доктор Филпот, а лицето му се разкриви от ужас. — Така ли е убил момиченцето Полсън?
— Сам знаете, че понякога поставяме диагноза, като се базираме на липсата на такава — поклати глава Скарпета. — По метода на елиминирането. По нея нямаше никакви видими следи, ако изключим известно количество свежи натъртвания, отговарящи на предположението, че някой е седял върху гърба й, притискайки ръцете й към леглото. Имаше и кръвотечение от носа. — Никак не й се искаше да навлиза в подробности. — Разбирате, че споделям строго конфиденциални неща, нали?
— Нямам представа къде може да се е запилял — замислено промълви доктор Филпот, без да обръща внимание на последната й реплика. — Ако случайно се обади, веднага ще ви уведомя…
— Ще ви дам и телефона на Пит Марино — кимна тя и започна да пише на лист хартия.
— Не знам кой знае колко за Едгар Алан — направи гримаса докторът. — А и честно казано, никога не съм го харесвал. Странен тип, от когото ме побиваха тръпки. Докато майка му беше жива, тя неизменно го придружаваше на прегледите. Имам предвид периода, в който вече беше възрастен мъж, непосредствено преди смъртта й…
— А тя от какво почина?
— Като се замисля, започвам да се тревожа — намръщено отвърна той. — Беше доста пълна жена, но полагаше грижи за себе си. Почина през зимата, след като хванала грип. У дома си. Тогава не видях нищо подозрително, но сега започвам да се питам дали е така…
— Мога ли да хвърля един поглед на медицинския му картон? И на нейния, ако все още го пазите…
— Вероятно ще ми бъде трудно да стигна до нейния, тъй като е починала доста отдавна — отвърна доктор Филпот. — Но неговият ми е подръка и веднага ще ви го дам. Почакайте само да го взема от кабинета си…
Стана и излезе от кухнята. Движенията му бяха по-бавни и по-уморени.
Скарпета се извърна към прозореца и спря поглед върху синята сойка, която лакомо опразваше хранилката, прикрепена към един от клоните на стария дъб отвън. Птицата кълвеше с ожесточение, семената летяха във всички посоки, синкавите й пера блестяха на слънцето. Миг по-късно вече я нямаше. Едгар Алан Пог спокойно може да отърве кожата, мрачно си помисли тя. Пръстовите отпечатъци не доказват кой знае какво, а причините за смъртта ще бъдат обект на оживени дебати. Няма как да се разбере колко души е убил… Не искаше да си представя с какво се е занимавал, докато е работил при нея… Какво ли е правил там долу, в мрачното подземие? Беше го виждала единствено там, винаги зает с някаква дейност, свързана най-често с обработката на телата. Тогава беше едно бледо и слабичко момче, което й хвърляше по някой и друг срамежлив поглед, докато тя слизаше от онзи ужасен служебен асансьор и отиваше да говори с Дейв. Отговорникът на моргата също не обичаше Едгар Алан и едва ли щеше да разполага с някаква информация за него.
По принцип Скарпета гледаше да съкращава максимално престоя си в анатомичното отделение. Беше мрачно и депресиращо място, главно защото щатът не отделяше достатъчно средства за поддръжката му, а медицинските факултети плащаха толкова малко за труповете, които вземаха, че мъртъвците не можеха да получат дори онзи минимум уважение, който се полага на всеки човек след края на жизнения му път. Крематориумът беше в ужасно състояние и непрекъснато се повреждаше. В ъгъла до пещта бяха струпани няколко бухалки за бейзбол, които се използваха за ръчно раздробяване на костите. Иначе пепелта на кремираните не влизаше в евтините урни, предоставяни от щата. Електрическата мелачка беше твърде скъпа, а и бухалките вършеха добра работа. С тях костите се натрошаваха достатъчно, за да могат да се смесят с пепелта. Скарпета не искаше да й се напомня за това, което ставаше долу. По тази причина слизаше там само в краен случай, като старателно избягваше да поглежда към крематориума и бухалките в ъгъла до пещта. Прекрасно знаеше, че са там, но се правеше, че не ги вижда…