„Трябваше да купя мелачка — въздъхна тя, докато гледаше опразнената хранилка на дървото. — Трябваше да я купя с лични пари, а не да търпя проклетите бухалки. Днес в никакъв случай не бих позволила подобно нещо…“
— Ето, заповядайте — появи се отново доктор Филпот. В ръцете си държеше обемиста папка, върху корицата на която беше напечатано името на Едгар Алан Пог. — Четете спокойно, а аз ще се върна при пациентите си. По някое време ще се отбия да видя дали имате нужда от нещо…
Истината беше съвсем ясна — тя просто не обичаше анатомичното отделение. Специализирала съдебна патология и право, не можеше да се види нито като директор на погребална агенция, нито като балсаматор. Винаги беше поддържала мнението, че всичките тези мъртъвци нямат какво да й кажат, тъй като смъртта им не е обвита в тайнственост. Просто им е дошло времето и толкоз. Докато мисията на нейния живот бяха другите — онези, които не бяха починали в мир. Онези, които бяха умрели внезапно, при подозрителни обстоятелства, вследствие на насилие. Не изпитваше желание да контактува с хората, потопени в басейните с формалин, като цяло избягваше подземната част от тогавашния си свят. Избягваше както работещите там хора, така и онези, които лежаха мъртви на металните си ложета. Нямаше никакво желание да отделя време на Дейв или Едгар Алан, не искаше да гледа как розовите трупове се придвижват с помощта на зловещи на вид куки и вериги… О, не!
Трябвало е да им обръща по-голямо внимание, рече си Скарпета и механично отчете, че стомахът я заболя от кафето. Не бе направила за тях всичко, което й беше по силите. Отгърна медицинския картон на Пог и бавно започна да го преглежда. Би трябвало да купи мелачка, повтори си тя и спря поглед на адреса, който Пог беше дал на доктор Филпот. Гинтър Парк беше квартал в северния край на града. Беше живял там до 1996 г., след което адресът беше заменен от номер на пощенска кутия. Никъде не беше отбелязано къде е живял след деветдесет и шеста. Вероятно някъде по това време се е преместил в къщата зад оградата на Полсън, в къщата на госпожа Арнет… Може би беше убил и нея, а след това се е самонастанил в дома й…
На клона пред хранилката кацна някакво друго птиче и Скарпета се обърна да го погледне. Ръцете й останаха да лежат върху медицинския картон на Пог. Един слънчев лъч затопли лявата страна на лицето й. Оскъдната топлина на зимата… Гледаше как малкото сиво птиче кълве семенца. Очите му бяха като лъскави копчета, опашката му ритмично потрепваше. Скарпета знаеше какво си мислят за нея някои хора. През цялата си кариера се беше стремила да избягва коментарите на невежите за лекарите, чиито пациенти са мъртви. Тя е извратена и гадна. Тя работи тази работа, защото не може да се разбира с живите. Съдебномедицинските патолози са антисоциални типове, хладнокръвни и жестоки, напълно лишени от състрадание. Избрали са тази медицинска специализация, защото са се провалили като лекари, като бащи или майки, като любовници и човешки същества…
Именно заради подобни коментари от страна на невежите тя се беше стремила да избягва тъмната страна на професията си. Но това съвсем не означаваше, че не я познава. Отлично разбираше Едгар Алан Пог. Не знаеше какво прави, но усещаше какво изпитва. Виждаше бялото му лице, усещаше крадливите му погледи. После си спомни за деня, в който взе и Луси със себе си. Момичето й гостуваше за коледната ваканция и по цял ден се чудеше с какво да се занимава. Освен това обичаше да я придружава в службата. Случи се така, че в онзи ден тя имаше някаква работа с Дейв и трябваше да слезе в анатомичното отделение. Луси я придружи. Беше жизнерадостна и пълна с енергия, както винаги. Беше си Луси. Но нещо се случи. Нещо се случи именно когато Луси беше долу, в мрачното подземие. Но какво?