Сивото птиче продължаваше да кълве семенца, вперило поглед право в нея. Скарпета посегна към кафето си, а то плесна с криле и изчезна. Бледата слънчева светлина пробяга по бялата чаша, върху която беше изрисуван гербът на Медицинския факултет във Вирджиния. Скарпета стана от кухненската маса и набра мобилния телефона на Марино.
— Ало — обади се той.
— Пог няма да се върне в Ричмънд — съобщи му тя. — Достатъчно умен е да съобрази, че ще го търсим тук. А Флорида е отлично място за хора с респираторни проблеми…
— В такъв случай ще е най-добре да тръгвам натам. Ти какво ще правиш?
— Трябва да свърша още една работа, след което завинаги обръщам гръб на тоя град — отвърна.
— Имаш ли нужда от помощ?
— Не, благодаря.
53.
Насядали по бетонните елементи и яркожълтите строителни машини, работниците ядяха обедните си сандвичи. Каските и обрулените им лица бавно се извърнаха към Скарпета, която държеше в ръка полите на дългото си палто и предпазливо газеше гъстата червеникава кал.
Не видя майстора, с когото беше разговаряла вчера. Никой от мъжете, които я наблюдаваха с присвити очи, не приличаше на началник. Неколцина от тях, облечени в тъмни и прашни дрехи, дъвчеха сандвичите си около един булдозер. В ръцете си държаха кутийки със сода.
— Търся началника на обекта — каза Скарпета, след като най-сетне се добра до тях. — Трябва да вляза в сградата.
Очите й пробягаха по това, което беше останало от някогашната й служба. Предната част вече беше разрушена, но задната си стоеше.
— Няма да стане — изфъфли с пълна уста един от работниците. — Влизането вътре е забранено. — Свършил с изказването, човекът я изгледа сякаш е напълно откачена.
— Задната част още си е на мястото — отвърна Скарпета. — Преди време бях началник на службата по съдебна медицина и там беше кабинетът ми. Вече бях тук, един ден след смъртта на Уитби…
— Не може да влизате! — отсече същият работник, а очите му потърсиха одобрение у останалите. От изражението му личеше, че продължава да я смята за луда.
— Къде е майсторът? — попита Скарпета. — Искам да говоря с него.
Мъжът извади джиесем от калъфа на колана си и набра номера на майстора.
— Хей, Джо, обажда се Боби… Помниш ли жената, която вчера беше тук? Заедно с онова голямото ченге от Ел Ей… Да, същата. Пак е тук и иска да говори с теб. — Изключи апаратчето и се обърна към Скарпета: — След минута ще дойде, отишъл е да си купи цигари… — Помълча за момент, после любопитството му надделя: — А защо искате да влезете? Там отдавна няма нищо!
— Като изключим призраците — добави работникът до него и всички избухнаха в смях.
— Кога започнахте да разрушавате тази част? — попита Скарпета.
— Преди около месец. Малко преди Деня на благодарността. Прекъснахме за около седмица, защото всичко беше замръзнало.
Мъжете се разприказваха. Спорът им се въртеше около точната дата, на която металното гюле се беше блъснало в стената. Иззад ъгъла се появи фигурата на мъж с работни панталони, тъмнозелено яке и ботуши. Тръгна към тях с каска под мишница, а между устните му димеше запалена цигара.
— Това е Джо — информира я работникът на име Боби. — Мисля, че няма да ви пусне вътре. А и не ви трябва, госпожо. Там вече не е безопасно…
— Беше ли изключено електричеството, когато започнахме да събаряте, или се наложи вие да го изключвате? — попита Скарпета.
— Няма начин да сме започнали при неизключен ток — отсече човекът.
— До последния момент не беше изключено — намеси се друг работник. — Не помниш ли, че когато дойдохме, вътре още светеше?
— Нямам представа.
— Добър ден — поздрави Джо, обръщайки се към Скарпета. — С какво мога да ви помогна?
— Искам да вляза в сградата. Там отзад, близо до товарната рампа…
— Няма да стане — отсече майсторът и хвърли кос поглед към полуразрушената сграда.
— Може ли да поговорим насаме? — попита Скарпета и го отведе встрани от групата.
— Няма да стане, по дяволите! — извика Джо, когато се отдалечиха на три-четири метра от подчинените му. — Защо искате да влезете там?
— Чуйте какво ще ви кажа — заплашително започна Скарпета и премести тежестта на тялото си напред, зарязала полите на дългото си палто. — Аз бях сред хората, които изследваха господин Уитби. Достатъчно е да ви кажа, че открихме някои доста странни неща по него…
— Шегувате се!
Тя отлично знаеше как да го заинтригува още малко.
— Вътре в сградата има нещо, което искам да проверя. Наистина ли е опасно, или просто се страхувате от евентуални съдебни искове, Джо?