Мъжът се втренчи в сградата, почесвайки се по главата.
— Е, няма да падне отгоре ни, особено онази част, там отзад… Но отпред наистина е опасно…
— Не искам да ходя отпред — успокои го тя. — Стига ми задната част. Ще влезем през онази врата до рампата. В дъното на коридора, който започва веднага вдясно, има едно стълбище… Ще се спуснем по него, за да стигнем подземието. Това е всичко.
— Знам го това стълбище, ходил съм там. Значи искате да се спуснете в мазето? Пресвети Боже! Това наистина е интересно.
— Откога е спряно електричеството?
— Един ден преди да започнем.
— Означава ли това, че при появата ви е имало ток?
— Светеха някакви лампи — отговори Джо. — Беше още през лятото… Но там долу цареше пълен мрак. Не разбирам за какви улики говорите… Нима мислите, че му се е случило и нещо друго, освен че го е прегазил тракторът? Жена му вдига пара и сипе обвинения по когото й падне… Пълни глупости. Аз бях тук и видях всичко. Просто имаше нещастието да бъде в неподходящото време на неподходящото място, решил да човърка шибания стартер…
— Трябва да хвърля едно око — настоя Скарпета. — Ако искате, елате с мен. Всъщност, бих се радвала да го сторите. Ще погледна и нищо повече. Предполагам, че задната врата е заключена, а аз нямам ключ…
— Това не може да ни спре — заяви Джо, хвърли още един преценяващ поглед на сградата и извика: — Хей, Боби! Можеш ли да пробиеш ключалката на задната врата? Чудесно, направи го! — Обърна се към Скарпета и добави: — Добре, ще дойда с вас, но при едно условие: да не се бавим вътре и да не ходим към предната част…
Стъпките на Скарпета и работника глухо отекваха надолу, към някогашното царство на Едгар Алан Пог. Помещенията на приземния етаж бяха без дограма, включително и онези, които се намираха над някогашната морга. А в самата морга по принцип не се предвиждаха прозорци. Тъмнината на стълбището се сгъстяваше, във влажния въздух се долавяше миризмата на прах.
— Когато ме извикаха да се запозная със сградата, никой не ме свали долу — оплака се Джо, който крачеше пред нея с фенерче в ръка. — Обиколих само горе. Представях си, че отдолу е едно обикновено мазе… — В гласа му се долови някакво притеснение.
— Трябвало е да ви разведат и долу — каза Скарпета, усещайки как гърлото й става сухо и грапаво. — Там има вградени две специални вани за химикали. Приблизително седем на седем метра, с дълбочина около три… Едва ли ще ви стане приятно, ако някой от тракторите ви хлътне там…
— Е това вече наистина ме побърква! — изръмжа Джо. — Би трябвало поне да ме запознаят с плановете! Седем на седем, Господи! Внимавайте, това е последното стъпало… — Ръката му се фенерчето се извъртя назад.
— Сега трябва да сме в коридора. Завийте наляво.
— По всичко личи, че това е единствената възможна посока — промърмори Джо и предпазливо тръгна напред. — Защо, по дяволите, не са ни предупредили за тези вани?
— Не знам — сви рамене Скарпета. — Предполагам, че това е било работа на онзи, който ви е развеждал…
— Някакъв тип, забравих му името… Май беше от главната дирекция и хич не му харесваше да се върти наоколо. Не съм сигурен дали изобщо познаваше сградата…
— Най-вероятно не — рече Скарпета, свела очи към мръснобелите плочки на пода. — Те искаха сградата да се събори и толкоз. Човекът от дирекцията най-вероятно изобщо не е подозирал за съществуването на ваните. Най-вероятно никога не е слизал в анатомичното отделение. По принцип тук идваха малко хора… Ето ги там… — Лъчът на фенерчето пробяга по огромното празно помещение, на пода на което се виждаха металните капаци на ваните. — Слава Богу, че поне капаците са по местата си…
— Всъщност, не знам дали това е добре… Но при всички случаи тук съществува голяма опасност от биологическа зараза. Имайте го предвид, когато започнете да рушите тази част…
— О, не се безпокойте — отвърна Джо, но гласът му прозвуча нервно и малко уплашено. — Просто не мога да повярвам на това, което виждам…
Скарпета се обърна и започна да се отдалечава от ваните. Прекоси отделението и влезе в едно по-малко помещение, някогашната зала за балсамиране. Лъчът на фенерчето се плъзна по стоманената маса в средата, която беше свързана с дебели, вкопани в пода тръби. Вдясно имаше голям метален умивалник и няколко железни шкафчета. До стената беше опряна ръждясала количка, покрита с разкъсан найлон. Вляво хлътваше малка ниша, в дъното на която се намираше чугунената врата на пещта. Скарпета си я представи още преди да я беше видяла. После тя бавно изплува в светлината на фенерчето. Спомни си огнените езици, които играеха зад дебелата чугунена преграда, спомни си железните сандъци на колела, които влизаха вътре с поредния труп за изгаряне, а излизаха обратно с купчинка пепел и няколко по-едри тебеширенобели кости, които трябваше да бъдат раздробени с помощта на бухалките. Изведнъж се почувства засрамена.