Лъчът се плъзна по пода. Той все още беше покрит със ситен бял прах, сред който се виждаха малки, наподобяващи тебешир късчета кости, които усещаше през подметките си. Джо предпочете да не влиза тук и остана да я чака до нишата. Фенерчето му беше насочено навътре, с цел да помогне на огледа й. Сянката на тялото й с дълго палто и широкопола шапка гротескно се очертаваше на срещуположната стена. После лъчът изведнъж улови окото. Беше изрисувано с черен спрей върху кафеникавата стена. Огромно черно око без мигли, което гледаше втренчено…
— Какво, по дяволите, е това? — прошепна дрезгаво Джо. Тя не беше в състояние да проследи погледа му, но явно ставаше въпрос за окото. — Исусе Христе! Какво е това?!
Скарпета не отговори. Лъчът на фенерчето й се насочи към ъгъла, но бухалките за бейзбол вече ги нямаше там. Има твърде много прах и парченца от кости, каза си тя. Светлината попадна на кутийка черен спрей, редом с която имаше две шишенца — едното с червен емайллак, а другото със син. И двете бяха празни. Тя ги пусна в едно найлоново пликче, друго определи за спрея. Наблизо се търкаляха няколко стари кутии от пури, в които имаше остатъци от пепел. Редом с тях се виждаха няколко угарки от пури, а малко по-нататък — смачкана хартиена кесия. Лъчът се насочи натам, облечените й в тънки ръкавици пръсти внимателно вдигнаха кесията. Хартията изшумоля, докато я отваряше. Веднага й стана ясно, че тя не е престояла тук нито осем години, нито дори една.
В носа я удари едва доловимата миризма на пури. Но това не беше миризмата на дим, а по-скоро на суров тютюн. Насочи фенерчето към вътрешността на кесията и видя известно количество изронен тютюн, от което стърчеше лист хартия. Джо я наблюдаваше от мястото си при входа. Насочи фенерчето си към ръцете й с очевидното желание да я улесни. Листчето се оказа касова бележка и тя изведнъж изпита чувството, че е извън времето и пространството. Датата беше 14 септември тази година — денят, в който Едгар Алан Пог — вече беше абсолютно убедена, че става въпрос именно за Пог! — бе похарчил повече от сто долара в магазина за алкохол и цигари в близкия търговски център „Джеймс“, за да си купи десет пури марка „Ромео и Жулиета“.
55.
„Джеймс“ не беше мястото, което Марино обичаше да посещава, докато беше полицай в Ричмънд. Той никога не купуваше своето „Марлборо“ от модерния магазин за алкохол и тютюни там. Впрочем, изобщо не купуваше цигарите си от магазин.
По принцип не пушеше пури, тъй като и най-евтините значително надвишаваха скромния му бюджет, освен това не умееше само да пафка и поемаше дима в дробовете си. Днес, когато вече почти не пушеше, спокойно можеше да го признае. Да, със сигурност щеше да поема дим в дробовете си. Изцяло остъкленият атриум беше изпълнен със светлина и красиви растения, водата от изкуствените водопади приятно бълбукаше. Марино обаче не я чуваше, тъй като крачеше бързо към магазина, от който Едгар Алан Пог беше купил пурите си три месеца преди да умъртви малката Джили.
В късния предиобед нямаше много посетители. Неколцина мъже в стилни костюми пиеха кафе или се движеха със зает вид и излъчване за собствена значимост. Марино по принцип не понасяше публиката, която се събираше в центъра „Джеймс“. Познаваше добре тоя тип хора, тъй като беше израснал сред тях. Те не проявяваха интерес към такива като Марино, но и той едва ли някога щеше да се интересува от тях. Крачеше бързо, в гърдите му тлееше гняв. Размина се с един тип, чийто раиран костюм изглеждаше като току-що изваден от кутия, и който изобщо не го забеляза. „Какво знаеш ти, мамка ти — скръцна със зъби Марино. — Нищо не знаеш! Такива като теб не се интересуват от нищо!“
Въздухът в магазина беше наситен със сладникавата миризма на различни видове тютюн. Това пробуди у него куп забравени копнежи, които отдаде на неувяхващата си пристрастеност към пушенето. Имаше моменти като този, в който буквално не издържаше. Беше разстроен и тъжен, защото му липсваха цигарите, сърцето го болеше при мисълта, че никога вече няма да пуши както някога. Все още се заблуждаваше, че от време на време ще може да припалва, все още се залъгваше, че има надежда. Но това беше мит, надежда нямаше. И никога не беше имало. Ако на този свят съществуваше нещо наистина безнадеждно, това беше удовлетворяването на неговата страст към тютюна, неговата отчаяна любов към цигарите. Не можеше да се примири с мисълта, че никога вече няма да запали, да вдиша дълбоко дима, да изпита онова несравнимо с нищо удоволствие и отпускане на нервите, което носи първото дръпване. Събуждаше се с болка в душата, лягаше си с болка в душата, сънуваше с болка в душата и сънищата му винаги бяха свързани с димящата цигара. Погледна часовника си и помисли за Скарпета. Вероятно полетът й е закъснял, рече си той. Напоследък почти всички полети закъсняват.