— Ти си страшна егоистка! — изсумтя Хенри.
Луси смачка на малка топка снежинките върху ръкавицата си.
— Преди да те назнача, аз си направих труда да проверя биографията ти до девето коляно — каза с въздишка тя. — Изчетохме всичко, което е било писано за теб, до последната реклама. За съжаление ние двете не си говорим много. Бих искала да прекратиш това звездно поведение. Престани да се държиш така, сякаш са те дебнали, защото си звезда… Нима не разбираш, че това е отегчително?
— Прибирам се — скочи на крака Хенри и едва не се просна в снега. — Чувствам се много уморена.
— Той е искал да те убие, за да ми отмъсти — тихо продължи Луси. — За нещо, което се случи още докато бях дете… Разбира се, доколкото може да се вярва на извратената му логика. Работата е там, че аз изобщо не го помня. Както и той едва ли помни теб… Предполагам, че в някои отношения всички ние сме само инструменти.
— Съжалявам, че изобщо се запознахме — враждебно я погледна Хенри. — Ти разби живота ми!
В очите на Луси се появиха сълзи, но тялото й остана заковано върху дънера. След известно време загреба още малко сняг и го пръсна по дървото до себе си.
— И без това винаги съм си падала по мъже — промълви Хенри и потегли по стъпките им в обратна посока. — Не знам защо изобщо се захванах… Може би от любопитство, за да видя какво е… Предполагам, че много хора ще те намерят за вълнуваща, за определен период от време… Експериментирането е нещо обикновено в света, от който идвам. Не че има някакво значение, но…
— Как се сдоби с тези синини? — попита Луси, докато крачеше след Хенри с големи крачки и ускорено дишане. — Знам, че помниш. Знам, че помниш много добре!
— О, за синините, които щракнахте на фото, ли питате, госпожице Супер ченге? — задъхано подвикна Хенри и заби щеката в снега пред себе си.
— Знам, че помниш! — извика с овлажнели очи Луси, но все пак успя да запази стабилността на гласа си.
— Той седна върху мен — отвърна Хенри и направи поредната широка крачка. — Копелето с дългата чуплива коса. Отначало го взех за жена, помислих го за жената, която чисти басейна… Няколко дни по-рано го зърнах да се мотае наоколо. Но тогава бях с температура. Взех го за някаква дебелана, която си наела да почисти басейна…
— Той почистваше ли го?
— Да. Затова си помислих, че си наела втори човек за почистването… А сега и най-интересното… — Обърна се да я погледне, на лицето й се беше изписало ново, доста странно изражение: — Онази шибана пияница, съседката ти, правеше снимки! Щракаше абсолютно всичко, което става в имота ти.
— Благодаря за информацията — кимна Луси. — Сигурна съм, че не си я споделила с Бентън, въпреки че той си губи времето в опит да ти помогне… Хубаво е, че ни казваш за евентуалното съществуване на снимки.
— Това е всичко, което помня. Как седна върху мен. Не исках да го казвам на никого… — Беше толкова задъхана, че се принуди да спре. Когато се обърна, върху бледото й лице се беше изписала жестокост: — Намирах го за смущаващо, знаеш… Не можех да си представя, че разказвам на някого за грозния и дебел малоумник, озовал се изведнъж в леглото ми. И на всичкото отгоре е седнал отгоре ми… — Обърна се и отново закрета по обратния път.
— Благодаря за информацията, Хенри. Проявяваш се като истински следовател.
— Край на тая работа! — отсече Хенри. — Напускам. Вземам първия самолет за Ел Ей! Напускам, чуваш ли?
Луси се върна на дънера и загреба поредната шепа сняг.
— Не можеш да напуснеш, защото си уволнена — рече тя.
Хенри не я чу.
— Уволнена си! — изкрещя от мястото си Луси. Хенри крачеше с широки крачки и решително размахваше щеките си.
57.
Едгар Алан Пог се разхождаше из просторния оръжеен магазин „Гънс енд Поун“ на Национална магистрала №1 и леко опипваше оловно-медните патрони, потънали дълбоко в десния джоб на панталоните му. От време на време сваляше някой кобур от рафта, изчиташе данните от вътрешната му страна, след което внимателно го връщаше обратно. Днес нямаше нужда от кобур. Всъщност, каква дата бе днес? Не беше много сигурен. Дните се точеха монотонно, без нищо да ги отличава един от друг. Освен беглия спомен за смяна на осветлението, докато се потеше на градинския си стол и гледаше в голямото око, изрисувано на стената.